Все пак има фотогенични и нефотогенични хора.

Да, има хора късметлии, които притежават шанса на всяка снимка да изглеждат добре, но да изглеждаш добре на снимка и фотографията да е „жива“ са две много различни неща. Обикновено едното е даденост на снимания, а другото е благодарение на снимащия.

В едно от малкото твои интервюта казваш, че „дигиталната техника връща фотографията в каменната ера“. Това интервю е отпреди няколко години. Още ли мислиш така?

Аз под „каменната ера“ разбирам отношения, които са далеч от цивилизационните.

Изведнъж фотографията ужасно девалвира, всички започнаха да гледат на нея като на нещо леснодостъпно и бързоликвидно.

То не че не е така, но чак пък толкова… Също така дигиталната фотография създаде нова образност за тренираното око, загърби всичко познато и ценено до момента и всичко започна наново…

Всичко това притеснява ли те?

Едно време ме притесняваше, но постепенно свикнах и сега се опитвам да се възползвам от предимствата. Безспорно, сега стана по-лесно да се снима. Снимаш и виждаш веднага. Изчезна магията на латентния образ, но стана много лесно да се контролират чисто занаятчийските параметри на картинката. Вече ако камерата ми не е свързана с компютъра, се чувствам като с вързани ръце. А с лента – изобщо не ми се мисли… Наскоро снимахме с 4 на 5 инча камера.Тя дава изображение с убийствено качество, но с нея трудно се фокусира, бавно се зарежда, картинката е обърната и кадрирането е ад. Абсурдно ми е да превключа от дигиталната камера на тази. Явно това е цената на прогреса.

Кои са основните технически параметри, за да се получи един портрет?

Да е светло и да имаш фотоапарат.

А нетехническите? Трябва да имаш и човек срещу себе си, който е готов да „откликне“…

Всеки е готов да откликне. Понякога има хора, с които сте си антипатични от първата секунда, което също е добре по някакъв начин…

С тях получават ли ти се снимките?

Знаеш ли, преди се мъчех да правя снимки, които да изглеждат добре, но това се оказа адски трудно, защото „добре“ е различно за всеки. И това буквално ме подлудяваше.

Живеех с постоянно чувство на вина, че някой не се харесва на снимката си.

В един момент реших да приема, че това, което на мен ми харесва, е ок. И ако някой го иска, има как да го получи – да му дам себе си чрез снимка.

Стана ли по-добър фотограф с времето?

С времето понесох повече разочарования преди всичко. Какво значи “по-добър фотограф”? Да, обиграваш се.

„По-добър“ в смисъл на това, че сега ако си гледаш снимките отпреди 20 години, да си мислиш, че днес би ги направил по-добре?

Конкретно в тази изложба има снимка отпреди 20 години. И мисля, че е чудесна.

На кого е?

На баба ми по бащина линия. Има и на дядо ми по майчина линия. И те са част от това къде съм открил тая сантиментална струна, която те кара да гледаш дълго снимката.

А дали са добри, или лоши – всяка снимка говори с различен човек по различен начин.

Тарковски казва, че с филмите си се обръща към зрителя, а не към публиката. Към всеки зрител лично. И ми се иска да мога да го направя това и с фотографията. Е, има хора, за които е трудно да намерят в снимка каквото и да е, но това е проблем личен, а не на фотографията.

Снимки на баба ти и дядо ти? Върху роднините ли се упражняваше за първите портрети?

Да. Предполагам, че е така с всеки, който е започнал да снима като дете.

Защо избра за „своя“ портретната фотография? Ти всъщност с това се занимаваш, като изключим рекламните неща, които правиш.

В рекламата също участват портрети. Просто често не са точно каквито ми се иска.

Кога ти е било трудно да снимаш?

Всеки път е трудно. Няма път, в който да не си казвам: „Сега `що се хванах с това!?“

Трябва ли да си търпелив, за да „хванеш“ добрата снимка? Трябва ли да си „рибар”?

До човека е. Не е задължително умение, за да станеш фотограф. Аз съм адски търпелив отвън с цената на адски огньове, които горят отвътре. Търпението ми е платено с доста нерви, но от дете вярвам в по-обраната експресия.

Хората понякога очакват друго от фотографите – да ги накарат да се “отпуснат” например…

Да, понякога хората очакват срещу себе си да имат клоун, който да е много екзалтиран от това, което се случва, но в мое лице срещат точно обратното. Срещат чудовищен скептик, чийто шеги обикновено ги объркват. Може и да е за добро…

За кои снимки беше 100 % сигурен още от началото, че ще влязат в тази изложба? Кои са твоите любимци?

Много е трудно да избираш между неща, които харесваш. Във всеки един момент съм готов да вадя или добавям. Единственото сигурно е, че съм готов да отделя много от времето си да гледам всяка една от тях.

Трябва да имаш доста свободно време…

Посветил съм живота си на това да печеля време. Всичко, което правя и целия стрес, който понасям, е за да си спечеля лично време.

Кога реши, че извън личното време ще се посветиш на фотографията?

По-скоро си спомням кога реших, че това е глупост и че търговците май са щастливи хора. Бях на около 17. Вече снимах от 3-4 години.

С какво?

Първо с един фотоапарат, който дядо ми е подарил на нашите, като съм се родил. Много красив, немски. После с някакво друго руско фотоапаратче и след него вуйчо ми ми подари един „Практика“, който беше направо космически.

От кого взе занаята? Като бяхме на по 13 нямаше нито достатъчно литература, нито интернет.

От хора. Около 92-ра година открих най-стария любителски фотоклуб в България – „Български фотоклуб“. Тогава беше на „Ангел Кънчев“. Попадаш във фотолюбителска среда на ужасно отдадени хора. Тогава са ми се стрували много възрастни – бяха на около 60 години. От техния опит се учех. Всеки месец организираха блиц конкурси – всеки желаещ участва с по няколко снимки, нареждат се, имаше жури и награда на публиката. И в един момент започнах да печеля в тези конкурси. И това е чудовищен хазарт. Започнах да чакам от месец на месец, за да покажа снимките си.

Пак ли снимаше портрети?

Като си любител, снимаш всичко, но в един момент осъзнаваш, че едни неща ти се получават по-добре от други.

Има го и моментът, в който като станеш професионалист пък си внушаваш, че трябва да можеш да снимаш всичко еднакво добре – от свински шол до реклама на Кока-Кола.

А това не е вярно. В крайна сметка оставаш в нещата, с които се справяш най-добре. Поне това е нормално.

Та, като реши, че снимането е „пълна глупост“, как се върна към него?

На 17 реших, че това са пълни глупости. После влязох в казармата, излязох оттам, все още смятайки, че са пълни глупости, но не зная защо пак започнах да снимам. Кандидатствах в НАТФИЗ и първата година не ме приеха. Това ужасно ме огорчи и амбицира и на следващата година ме приеха. Така колелото се завъртя. До днес.

Какъв е животът на една изложба? Да пътува, да я посетят хиляди хора?

Мога да ти кажа след минимум 40 дни. На мен ми се иска колкото се може повече хора да излязат с усмивка оттам. И знаеш ли, предпочитам 5 човека да излязат с отпечатък, с някаква емоция, отколкото 500, които да не си я спомнят на следващия ден.

Може да разгледате изложбата на Павел Червенков до 29 януари в СГХГ.

P.S. Не е случайност може би, че точно преди 2 години, на 14 декември 2014 Интервюто стартира като проект с фотографии на Павел Червенков (Камен Донев и Рушен Видинлиев).