Няма да изброявам медиите, за които е снимал, защото вярвам, че работата на някой говори повече от биографията му. Той умее да снима и никой не се съмнява в това. Ако кажеш, че фотографиите му са „добри“, няма да е достатъчно. Портретите, с които откри изложбата си, са много повече от „добри“. Те са повече и от портрети. В същината си това са очите на уж познати за нас хора, които сякаш виждаш за първи път. Потъваш в тях и разбираш, че той е добър не само в работата с фотоапарата, но и в тази с душите.
„Сантиментариум“ те поглъща в центъра на София, за да ти разкаже нещо много лично, да те разходи внимателно по лицата на „героите“ си, да преброите заедно бръчките им и да повярвате, че все пак времето може да бъде спряно и мигът уловен завинаги. 

Павел Червенков в Интервюто. 

Това е първата ти изложба, нали?

Първата, да. Ако не се брои нещо, което направих преди сто години в „КЕВА„. То не беше точно изложба, а просто всичко, което имах в една папка като портфолио, беше закачено по стените. Та, тази е първата ми истинска изложба.

Чувала съм, че има фотографи, които се осмеляват да покажат снимките си доста по-рано. Особено ако разполагат с архив като твоя…

Винаги съм смятал, че изложбата е отваряне на първа и затваряне на последна страница от нещо, а на мен все ми е било трудно да затворя. Но тази година станах на 40 и си казах: „Животът мина, а съм събрал няколко читави снимки. Може би не е лошо да ги споделя с по-широк кръг хора!”

Фотографиите всъщност са 40.

Да, в залата са почти 40. Но те са други, не са тези, с които исках да отпразнувам 40-годишнината си. Има много малка част от тях. Другите бяха 39 и наричах колекцията „Под 40“, но не можах да намеря финансиране за нея. Това не е евтино занимание. Разбира се, не е като да правиш филми, но не е работа да го самофинансираш. Та, мина юни месец, нищо не стана. Мина август месец, станах на 40 и се отказах. И преди месец ненадейно Еми Барух се свърза с мен и ми каза, че с Аделина Филева от Софийска градска художествена галерия искат да ме поканят да направя изложба. Това, че бях подготвен малко, а и се бях настроил, катализира процеса и успяхме да подготвим изложбата в този кратък срок. Ако не беше тази покана, може би никога нямаше да се случи.

Защо смени името на изложбата? Вече се казва ”Сантиментариум“.

Защото вече съм над 40. А и с другата изложба исках да направя ретроспекция. Селекцията за „Сантиментариум“ е съвсем друга – от снимки, които дърпат в мен и в малцината, с които съм говорил обстойно на тази тема, една тънка струна.

Гледайки тези фотографии, потъваме в един сантимент, самовглъбяваме се, стигаме до самопознание по някакъв начин, колкото и претенциозно да звучи всичко това.

Затова смених всичко, не само името на изложбата.

От толкова много портрети, които си направил, не ти ли беше трудно да избереш само 40?

Трудно ми беше. Да направиш читава снимка не е често явление, но понякога се получава и аз заделям, слагам настрани по нещо. В един момент за изложбата реших да избера снимките, които като гледам, ми помагат да разбера нещо повече за себе си. Това не са просто “снимките на еди кой си”. Мисля си, че те са снимки, които ти помагат да разбереш кой си ти. Или поне се лаская от тази мисъл. Не са просто „много хубава снимка“, а снимка, която те кара да спреш и да й отделиш малко време.

Случайно ли стават тези снимки, които те карат да спреш и да помислиш?

Случайно, доколкото този процес е взаимен. Ти като фотограф дебнеш, за да вземеш този момент, но и човекът срещу теб трябва да дръпне пердето и да отвори коридор, да остане за миг със себе си. Супер егото да спре да работи и да стане портрет отвъд маската.

Фотографиите ти са по-различни от „портретите“, с които се представяме в социалните мрежи.

Да, обичаме да се представяме чрез снимки, които не са истински. То никоя снимка не е съвсем истинска, но да речем тези във Фейсбук са големи ментета. Това е фабрика за софтуерно измити скулести лица с големи влажни очи и затъмнен фон.

Трябва ли да си скулест, за да изглеждаш добре на снимка?

Аз не зная какво значи „да изглеждаш добре“. Трябва да си личност, за да бъде снимката ти магнетична.

Добре де, по-лесно ли се снимат красиви хора?

Обикновено на принципа „красив-грозен“ хората влизат в други отношения.

Фотографията е влюбване по някакъв начин, но за много кратък момент.

И за това не е нужно да си красив.