НЕПРИЯТЕЛИ МОИ

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ КАМЕН ДОНЕВ ДО ВСИЧКИ ОНИЯ, КОИТО СА ТУК, НО ГИ НЯМА.

През последните години се нагледах и наслушах на какво ли не по мой адрес…

Слава Богу, живеем в относително свободна среда и всеки може да мисли, говори и пише, каквото му е на сърце. Но тук се появява един много интересен парадокс. А именно, че пишат и говорят ония,които най-малко могат или изобщо не могат. А можещите просто градят и вървят напред. Затова се обръщам към тези мъждукащи и запотени от обездвижване турбомаргинали. Мухлясали интелектуалци с разбити мечти за творческа кариера в театъра и киното. Хонорувани лелички и чичковци с треперещи сърчица покрай всяка заплата. Критици, разбирачи, специалисти, дипломирани и недипломирани изпаднали от борда дърдорковци, псевдодиректори на театри, авангардни режисьори, неразбрани актьорски гении и цялата плеяда попарени печурки на майка България, които си кютате на държавната хранилка, харчите парите на народа и го плюете, че не ви разбира. Я ми кажете, душички мили, през целия си мъждукащ животец какво направихте? Какво измислихте? Какво написахте? Кого зарадвахте? Кого разплакахте? Кого провокирахте? Кого запленихте, развълнувахте, променихте и окрилихте??? Кого замислихте? Колко човека са ви прегърнали, ръкостиснали, заобичали? Колко пъти са ви чакали с цветя? Колко човека сте вдъхновили?

Колко човека са си отделили от времето и парите, за да са с вас? Колко часа в живота си сте танцували, свирили и пяли? Колко страници сте научили наизуст? Колко сценична прах сте погълнали? Колко човека вярват във вас и ви чакат? Колко човека ви спират на улицата, за да ви прегърнат? Колко бебета са кръстени на вас? Колко пари извадихте от джоба си, рискувахте и създадохте нещо, каквото и да било? А??? КОЛКО???

Колко пъти се изиграха представленията ви? А колко народни пари се изхарчиха за тях? Парите на тези, които не влизат да ви гледат, защото не ставате за гледане. А вие, душици жални… Колко пъти плюхте на себе си, за да работите в жълтата преса? Доживот ще триете клавиатурите, ще пиете безплатно кафенце в пластмаса и ще се оглеждате от страх, да не ви надуят главите от бой. Вечер, като загасите лампата знаете много добре какво сте… Вие сте нищо! И това е тъжната констатация за вашето съществуване. Едно голямо нищо. Една звучно или колебливо изригнала пръдня на житието, която ще позамирише и ще изчезне безследно. Вас ви е нямало, няма ви и няма да ви има, защото вас не ви боли. Не състрадавате, не мечтаете, не променяте, не копнеете, не давате, не помагате, не съпреживявате и не създавате. Вие сте машини за лайна. В буквалния и преносния смисъл на думата. Вие сте срамът на това общество и някой ден децата ви ще навеждат глави заради вас. Кой ще ви помогне? Кой ще ви погали? Кой ще ви изслуша? Кой ще ви подкрепи? Кой ще ви подаде ръка? КОЙ? НИКОЙ.

Всички вие, злобни, завистливи, ядосани, сломени духом, бездарни, дрънчащи анатомични парадокси. Всички вие трябва да знаете едно:

АЗ ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ТВОРЯ И ЩЕ ВИ НАПОМНЯМ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ, ЧЕ ВАС ВИ НЯМА.

P.S

Моят учител Крикор Азарян казваше: „Майна, няма нищо по-страшно от организираната посредственост.“

Така е. Прав сте, Професоре. Колко често се оказвате прав!

Тодор Колев казваше на такива, като вас: „Оди дроби зеле!!!“

Ицо Хазарта го изпя много добре: „Браво, господине! Хубаво ли ти е? А дано ти мине!“

ПРИЯТНО ЖИВУРКАНЕ, НЕПРИЯТЕЛИ МОИ!!!