Дете на три. Излиза на сцената на читалището в малък български град, за да изпее любимата си народна песен. Слабичко момиченце на десетина година едва мъкне на гърба си огромния контрабас, за да отиде на уроци. Плевен. Момиченцето е на 13 и вече е прието в Музикалното училище. Предстои ѝ да обиколи почти целия свят с фолклорния състав, в който пее, да вдигне стадион в Египет на крака заради изпълнението си, и да стане част от най-популярното телевизионно шоу в България. На 25. С черни гъсти коси почти до кръста и самодивска премяна. И самостоятелна кариера. Щрак! Ето тук я срещам аз. И спомените вече не са преразказани, а съпреживяни. Тя – собственичка на папагал, който ме буди рано сутрин, когато осъмвам в тях. Тя – собственичка на мопс, който попада за една вечер у тях и остава за цяла вечност. Тя – винаги със спасителна жилетка в дълбокото, защото адски се страхува от вода. Тя – излиза на изгрев слънце от морето във видеото си към песента „Ти“. Тя – една усмихната енергия, която събира хората около себе си в един от първите столични пиано барове. Тя, която се изправя със своите метър и шейсет и нещо на сцената на едно турне, на което сме заедно, и нейното „Излел е Делю хайдутин“ се превръща и до ден днешен в песента, която ме кара да настръхвам и тайно да се насълзявам. Тя – решила, че ще боядисва, шлифова, облепва всички мебели, които ѝ попаднат. Тя – след 10-годишно упорито тютюнопушеше  една сутрин просто спира цигарите. Тя – и започва да пуши наргиле. Тя – отива в Куба и прави около 2000 снимки. И изложба. Тя – среща отново Калин Вельов и двамата се превръщат в едно от най-приятните явления на българската сцена. Тя – спира да пуши наргиле. Но продължава да яде слънчогледови семки. Тя се омъжва в тесен семеен кръг и аз съм ѝ сърдита. Тя – бременна с първото си дете. Тя – ражда Валентина 5 месеца по-рано от мен и става мой гуру в отглеждането на бебета. Тя – ражда второто си дете 5 месеца по-рано от мен, ама вече ни е все едно. Тя – майката, която постоянно забърсва ръцете на децата си с влажни кърпички и дори понякога се опитва да е строга. Тя, която за цялото това време издава и няколко албума, прави концерт в НДК с Берковската духова музика, печели сума ти награди, а с днешна дата заедно с Калин Вельов, Екатерина Ангелова и Живко Василев („Пендара Етно Проджект“) издават албума „Пендара“ и започват обиколка на различни международни фестивали.

Крехка жена с дълго палто, красива тъмна коса и голям глас (това минаващите не го виждат, но ние го знаем), обикаля антикварните сергии на „Александър Невски“. В търсене на пендари, елечета, престилки, всякакви части от оригинални народни носии. За да съхрани миналото. Не само в песните и в гардероба си. Но и в душата си.

Нина Николина в Интервюто.  

Защо напоследък си толкова запалена по носиите?

Явно идва време, в което осъзнаваш някои неща като ценност. Така май е и при мен с носиите, защото аз от малко съм обличала и съм била заобиколена от носии. Майка ми е фолклорист и музикант – от нея съм наследила и професията. През всичките тези години тя често вадеше от скрина и ми показваше едни престилки, ръчно тъкани от нейната прабаба – истинска ценност. Но тогава, особено като тийнейджърка, на мен ми беше малко досадно, но от уважение ги разглеждах. А сега чета много за носиите, изобщо за фолклора. Интересувам се, разглеждам шевиците, цветовете, коя от кой край е, по какъв повод се е слагала… Вече имам дори малка колекция от стари автентични носии. Сега осъзнавам колко ценни са наистина.

По тези носии може ли да се разбере например кои в България са били от най-богатите райони?

Самите носии зависят от семейството. Можеш да разбереш колко е била заможна девойката по съ́рмата. Това е металната нишка в шевиците – колкото повече съ́рма има, толкова по-заможно е било семейството.

Много неща могат да се четат по носията. Сватбените и  венчалните носии са много красиви, изключително пищни. Те са ги правили цял живот на ръка, подготвяли са се за този важен момент в живота си много сериозно. Виждала съм една сватбена носия с толкова много съ́рма, че сигурно тежеше 80-100 килограма. Не зная какво е да носиш това нещо на гърба си. Майка ми скоро се смееше, че тези носии са били една от проверките дали жената може да носи тежко, да деяни на тежък труд.

Носиите, с които са били вечер на мегдана и облеклото, с което са били цял ден вкъщи, са се различавали. Повечето престилки дори са ги износвали. Наскоро дядото на моя мъж ми донесе много ценни неща от своята баба. Сред тях има едни пафти, за които разказа, че си спомня как баба му си ги е слагала и в тях е затъквала различни неща, които са били необходими в домакинството. Те имат много износен вид, наистина не са били само за красота. Както и днес казваме за най-любимите си дрехи, че ги „скъсваме от носене“, тогава буквално е било така.  Разбира се, имало е и богати родове, при които нещата са стояли по друг начин. Запознах се скоро с една жена, която ми каза, че баба и́ е имала за всеки ден различна носия. Интересни са тези дрехи, говорят за живота по онова време. Можеш да прочетеш бита от една дреха, да си го изфантазираш, ако щеш.

Бутикова ли е автентичната фолклорна музика днес?

Зависи в какъв план я гледаме. Тя си съществува в училищата, в музикалните академии, във фолклорните състави, защото те дейно работят това. Въпросът е сред нас колко виждаме и срещаме тази музика. Но този дефицит мисля, че го виждаме във всяка сфера на културата ни.

Коя беше последната сватба, на която присъства и имаше хора́?

На сестра ми сватбата преди повече от 10 години. Имаше музика, играха се хора… Но като артист, който ходи на събития, в които музиката е основен момент от забавлението, мога да кажа, че винаги се стига до хора́. Хората не са забравили да танцуват. Ето сега с проекта ни с Калин и Катерина (Пендара Етно Проджект), смесваме фолклорна музика с диджей подложки и съвременно звучене. Където и да го представяме, хората усещат автентичността му, чуват ръченицата дори, колкото и различно да звучи от класическата ръченица. Това означава, че някъде в нас, тук под лъжичката, нещо е заложено и ни кара да ги чуем тези ритми и ни кара да танцуваме. Включително и аз, която цял живот искам да се науча да танцувам тези сложни хора́, а още не мога, та и на мен ми се танцува, дори и на сложно хоро.

Всякакви аранжименти на фолклора ли събуждат в теб това желание за танц?

Има едно нещо, което всички масово наричат „фолклор“, а мен лично той ме дразни.

Това е сватбарска музика. Тази не я понасям. Не ме влече.

Ако е обработена версия на фолклор, трябва да е хорова, например. Това е най-големият кеф – да пееш в хор. Гради се в момента и всички гласове могат да направят нещо толкова голямо, което да чуваш не само с ушите си, а с всичките си сетива.

Сега се говори за задължително изучаване на хора́ в учебната програма. Как ти се струва?

Аз смятам, че всичко, което те връща към корена ти; всичко, което те кара да се замислиш за живота на тези преди теб, а и да те образова, е добре да присъства в учебната програма. Важно е къде си роден и откъде са баба ти и дядо ти, нали така?

Да, обаче ако това се яви като задължение и то в училище, може да има точно обратния ефект.

Така е. Съдейки по моя опит, всичко, което е налагано задължително, се отхвърля, особено в детска възраст. Но зависи как е поднесено. Трябва да бъде интересно, тъй като децата днес са много нетърпеливи. В момента с един татко от класа на дъщеря ми, който е хореограф, учим децата на народни песни и танци. И на тях им е истински интересно. Значи може би се получава.

„Комарко и Мушичка“ – фолклорната детска песничка, на която учиш децата в училище, явно работи. Има-няма и синът ми си я запява.

Да ти кажа честно, и аз я научих заради децата, заради този проект.

Твоите деца учиш ли ги на народни песни? Предаваш ли и ти наследството?

Така да седнем и да се учим, не. Те са много музикални, а и са по-паметливи от мен. Помнят всички текстове. Не ги уча, хващат нещата, които им харесват явно.

А може би те са още малки и не се срамуват да танцуват хора́ и да пеят народни песни. Нали знаеш тази възраст, в която започва да те хваща срам ако харесваш народна музика, например…

Имаше го и по наше време това. Беше малко срамно, ако се занимаваш с народна музика – означаваше, че си смотан. Не знам защо.

Може би, защото някак си понеже е фолклор и децата го определят като нещо немодерно; нещо, което идва от провинцията.

Дай сега няколко съвета на ученичката Николина?

Един, но важен : „Мислиш си ,че не е честно само ти да се трудиш усилено вкъщи (над пианото и солфежа), а другите да играят навън, но дава резултат по-нататък в живота и е важно да се подложи от рано, защото образованието помага да преодолееш границата между борбата за съществуване и достойния живот.

Ти преди малко каза това за „под лъжичката”. Аз съм чувала и подобни неща от феновете на попфолка. Твърдят, че като чуят тази музика, нещо ги кара да се качат на масата моментално. И не вярват, че при мен не работи така…

Балканските ритми може би са в кръвта ни, но има тънки нюанси, които различават автентичния фолклор отпопфолка. А иначе пошлостта дори не е толкова в аранжиментите, колкото в текстовете и визията.

А  „Пендара Етно Проджект“ как се появи?

Всичко започна в Холандия преди  около 15-ина години. Един много популярен холандски диджей поиска да работи с нас с Калин. Ние му представихме няколко автентични български песни, а той ги вплете много хубаво в някакви модерни парчета и се получи нещо супер интересно. Концертите, които направихме в различни клубове там, минаха супер. И тогава решихме, че трябва да направим нещо такова и тук. И във времето го развивахме малко по малко. От няколко години с Калин, Екатерина и Живко даваме и сценичен живот на този проект, представяме го на различни места. Но до записи се стигна чак, когато диджей Борче направи и подложките. Сега вече имаме албум със 17 трака и ще го представим официално на 23 юни в Лятното кино в Пловдив.

Изчезват ли автентичните песни заедно с бабите, които последни са ги наследили от своите майки?

Добре, че са хората в институти като БАН и професори като Николай Кауфман и Васил Стоин. Ако те не са издирвали и записвали тези песни в различните краища на България, тях отдавна да ги няма.

Защото едно време те са се предавали на седянките, когато са се събирали на мегдана, да поговорят, да си починат… Пеели са се и майките са учели дъщерите си на тях, после те – своите деца… Сега вече не общуваме така.

А тези баби, последните носители на фолклора, вече си отиват. И е жалко, че тези песни ще си отидат с тях.

В албума на „Пендара Етно Проджект“ има песни, дори повечето са такива, които за първи път чувам.

Така е, някои от тях не са толкова популярни. Има по-разпознаваеми, така наречените “фолклорни хитове”. Всички са много красиви със сигурност.

Коя от тях хората разпознават най-много?

„Ерген деда„. Знаят я, танцуват я. Явно има някаква бъбривост в нея и дори да не я разпознаваш, това под лъжичката проработва.