"Oй Яно, Яно, хубава Яно!
От едната страна Яно, сонце те грее,
от другата страна Яно, ясна месечинка.
Сиромаси бехме Яно, сега сме зенгини .
Само кой е файде Яно що сме зенгини
Кога от сърцето Яно,
ти порода немаш.
Дали е от Бога Яно или е от чинка?
Дали е от тебе Яно или е от мене?
Ой, Стояне, стопанине, мили мой Стояне,
нито е от Бога Стоян, нито е от чинка,
нито е от тебе Стоян, нито е от мене,
туку ме е мене Стоян, майка проколнала
майка проколнала, Стоен лела говорила."
Пуска ми тази песен в колата си преди повече от година. Съвсем не е готова, уточнява преди да я чуем, но на нея не ѝ трябва да е „готова“, за да ме накара да настръхна и да си помисля за пореден път колко може да е близко до нас и въздействащо народното творчество. Дори изпято без музикална подложка, прошепнато само. И както самата тя казва за народните песни: „Те са се пресявали като песъчинки, оваляни от вълните стотици години и стигнали до нас, са в най-добрата си форма.“ После ми я пуска отново и отново, не само, за да я чуя по-добре текста, а и за да ми го доразкаже, защото народните песни винаги носят история.
Година по-късно я гледам във филма „Белгийският крал“, където е почти в собствената си роля на народна певица. Роля, с която, твърдят специалисти, доста добре се справя.
Интервюто представя Нина Николина с роля в киното и чисто нова песен.
Приятелката ми Екатерина, с която сме заедно в Пендара Етно Проджект, ме извика на кастинга. Каза, че някакви белгийци ще снимат филм в България и им трябват народни певици. Аз изобщо не го приех насериозно и отидох почти на шега. И може би се случи по-добре така, защото изобщо не бях напрегната, а усмихната и ведра. Не отидох с намерението да спечеля този кастинг, дори не знаех, че търсят човек за конкретна роля. По-скоро си представях, че искат да съберат състав от народни певици. Чак вечерта, когато ми се обадиха да ме питат дали приемам ролята на певицата, в която белгийският крал се влюбва, сериозно се притесних.
Защото нямам никакъв опит като актриса. Да, като певица ми се случва да заставам пред камерата, да влизам в роля, но без текст. Дори когато снимам видео към някоя от песните ми, пак правя това, което умея – пея. А тук ставаше дума за роля на жена, да, пак народна певица, но все пак трябваше да произнеса други, не мои думи, да направя нещата, които тази жена прави.
Още първия ден казах на „краля” преди да чуя: “Камера! Работи!”: „Виж, аз не съм актриса. Ако ни връщат много пъти заради мен, предварително се извинявам.“ Той беше много мил, успокои ме и след първата ни обща сцена ме бутна леко и ми каза: „Супер си!”. Това ми даде увереност, че мога да се справя.
Тази, в която му предлагам да опита лютеница, защото беше сцена, в която за първи път оставаме насаме и по сценарий трябва да се усети нещо като флирт между нас. И аз му давам да опита лютеница от върха на пръста ми.
На Венецианския филмов фестивал.
Когато пътувахме натам, много се притеснявах, защото по време на снимките някои неща от сценария ми се струваха малко странни…
Джесика – режисьорката на филма ме караше да пуша електронна цигара, облечена в народна носия. И това ужасно много се разминаваше с моята представа, с моето възпитание как се държи един човек в народна носия. То изключва всякаква подигравка. А първата сцена, в която се появяваме със състава, сме по бански в един басейн, с коила на главата. Това е страхотен сблъсък с моите разбирания. Но ѝ се доверих, защото тя е много елегантна и фина жена, и си помислих, че няма да направи нещо грозно. Въпреки това, като тръгвахме към Венеция, малко се притеснявах да не се приеме всичко това като подигравка спрямо нашите традиции. Имаше сцени с рязан лук на вестник и такива неща, които не са кой знае каква гордост, но пък сме ги виждали, няма какво да се лъжем. И когато започна филмът, всяко съмнение и притеснение в мен се изпари. Всичко е представено по толкова фин начин, че бях горда, че съм българка, че съм в тази носия и че участвам в този филм.
Аз по принцип не обичам да си гледам интервюта, само да ги чета. Не от суета, а защото винаги си намирам някакви кусури или неща, които после си мисля, че съм могла да кажа или направя по-добре. Но във филма ми беше много интересно да се гледам.
Там беше премиерата на филма и се състоя в една от големите зали на фестивала – Дарсена. Много хора останаха извън залата, защото нямаше места поради големия интерес. Имаше аплодисменти и по време на прожекцията, а накрая бяха много бурни, като на бис. Усети се, че хората харесаха филма, разбраха всичките наши балкански истории и много се забавляваха. Излязоха статии, които бяха много позитивни.