Аз съм някъде на 13-14, точно времето, в което започвам по-сериозно да се вълнувам от музика. Тя е малко по-голяма от мен и се появява в пълния си блясък в ефира на единствената тогава национална телевизия като водеща на музикалното предаване „Рококо“. С кожено яке и огромна руса коса. Всичко, което едно момиче иска да бъде в началото на 90-те. Тогава не зная още какво е харизма, но въпреки че рокът не ми е толкова на сърце, не изпускам нито един брой от предаването. 

Десет години по-късно още не я познавам, въпреки че сме вече колеги. Аз „прохождам“ в ММ, а тя вече е лице на БТВ. С „Море от любов“. Гледам я и се питам какъв човек трябва да си, за да изживяваш всекидневно любовните емоции на други хора. Да ги приемаш за свои, да ги преработваш и връщаш обратно в най-чистия им вид.

Повече от 15 години по-късно, няколко дни след рождения ѝ ден, се срещаме, за да се убедя, че ако някой може да говори честно, зряло и умно за срещите, разделите, разминаванията и очакванията, за своя личен път и своите лични битки, то това е онова пораснало русо момиче с кожено яке и огромна коса.

Наталия Симеонова в Интервюто.  

Мислех да те снимаме с едно огромно сърце в ръце, като това в клипа на Роджър Санчес „Another Chance“. Идеята се провали така или иначе, но свързват ли те всъщност все още хората с любовта?

Да, продължавам да събирам такива асоциации по улиците, особено около празника Свети Валентин. Хората все още ме свързват с „Море от любов“, пеят ми песента на Франки Вали „Can’t take my eyes“. Няма да крия, много е приятно, защото на територията на любовта всички стават по-добри хора. И когато те асоциират с любов, обикновено са много мили с теб и много усмихнати, защото си мислят за хората, които обичат, за най-светлата част от личността си. Защото всеки от нас проявява светлите си страни, когато става въпрос за близките и любими хора. Неведнъж, когато съм срещала по-студено отношение в някакви институции или когато съм разговаряла с лекари, неочаквано им задавам въпрос: „Как бихте постъпили ако става въпрос за майка ви или дъщеря ви?“ И това автоматично сваля преградите и по някакъв начин ги кара да бъдат хора и да се сетят, че ти преживяваш нещо много човешко в този момент.

А твоето сърце? Било ли е много голямо и много малко, разбито, като в клипа?

Естествено. Първото нещо, което ми хрумва е загубата на татко преди четири години. Беше ми много тежко. И това не беше момент, а дълъг период, в който преживявах тази загуба.

Вчера в разговор с моя приятелка й казах как тъгувам за дядо Добри и че всъщност на практика тъгувам за себе си, за нас, за живите, които сме останали.

И се замислих над думата, която употребяваме в такива случаи – „загуба“ – тя касае живите, които губят някого и тяхната болка.

Знаеш ли, аз не се натъжих, когато научих за смъртта му. За мен той винаги е бил нечовек, символ на добротата, нещо, което знаеш, че съществува, но никога не си виждал.

Аз винаги съм си мечтала да го видя случайно, но никога не направих стъпката да го срещна целенасочено. Макар че в контекста на „Предай нататък“, където се случваха много добрини, имаше поводи да го потърся, да го срещна, да поговорим, защото е символ на доброто. Като бялата лястовица. Предимството на символите е, че те продължават да живеят, не са материални и в този смисъл смъртта не ги касае.

Пък и виж какъв дълъг живот му е бил отреден и това не е случайно…

Да живееш в хармония с Господ до голяма степен означава, поне според мен, да живееш в хармония със себе си. Четох някъде, че дядо Добри се е срещал с лекари, защото е имал раничка над едното око и те са смятали, че е рак, но той не искал да се лекува. Философията му била: „Колкото ми е отредено от Господ”.

И може би понякога да се доверим на Господ е доброто решение, така или иначе твърде много се месим в божиите дела, малко сме контролиращи. Има един психологически тест за доверие – да се отпуснеш и да паднеш в прегръдките на някого. В този ред на мисли ако се доверим малко повече (може и да не е Господ, да е някаква сила, по-голяма от нас – природа, провидение, съдба, случайност, както искаме), няма да е лошо.

Просто да имаме повече доверие на нещата извън нас – не да се носим по течението, а да не сме толкова контролиращи и лоши. Защото контролиращият човек не е добър човек. Всички сме изпадали в състояние на контрол и това не е добре нито за теб, нито за околните.

Била ли си сърдита на съдбата?

Мислела съм си за някакви несправедливи неща, да. Не е справедливо да се разболяват и да умират млади хора, жени да търпят насилие, мъже да търпят насилие, деца да търпят насилие… Това са несправедливи неща, но може би са част от някакъв по-голям план. Тоест аз нямам навика да възкликвам, по-скоро чакам да видя какво ще стане. Защото съм на принципа, че всичко, което ни се случва, е цена, която плащаме за нещо, което ни се е случило или ни предстои да се случи.

Нямаш Фейсбук акаунт, нали?

Винаги, когато сме имали предаване, сме имали страница в социалните мрежи, но лична – не. Аз съм много отговорен човек и ще го приема като работа, която трябва да бъде свършена сериозно и отговорно. Освен това Фейсбук провокира хората да избухват на мига и да пишат неща, които по-късно не мислят, а аз не съм този тип човек. Приказлива съм много, но ценя периодите на мълчание и осмисляне на всичко, което  ме заобикаля – на хората, на събитията. Другото, което е много присъщо за мен, е че винаги сравнявам коренно противоположните гледни точки, убедена, че светът не е черно-бял. Търся нюансите, светлосенките, детайлите, за да съставя някаква относително обективна картина, която да формира моето субективно мнение. Много е трудно и в този смисъл социалните мрежи са твърде забързан и безотговорен начин да изразяваш себе си.

Да, но ето, тези неща, които казваш сега на мен, може да ги споделиш с много повече хора. Може да влияеш. Много хора го правят именно там.

Неслучайно започнах с това, че всяко предаване е имало Фейсбук страница. Когато bTV спряха „Предай нататък“, се събраха 3500 души в група „Да върнем „Предай нататък” в ефир“ и това повлия на bTV. Не казвам, че е било единственият фактор, но им повлия. Знам каква сила са социалните мрежи и мисля, че не може да си играеш с червения бутон безотговорно. А там става точно така – хората пишат безотговорно, публикуват безотговорно, пускат безотговорно снимки и си позволяват да бъдат много негативни, а това е невероятно уморително. Да се бориш с негативизма на почти непознати хора, които претендират да бъдат твои приятели и да даваш от ценната си енергия за това, което няма никакво значение и смисъл за теб, е глупаво според мен.

Знам за какво говориш. Наскоро и аз прочистих листата си с „приятели“ и направо ми „светна“. Но не се ли изкушаваш поне да надничаш вътре?

Аз имам поглед върху Фейсбук, защото (ще си призная една подлост) влизам там през профила на сестра ми. Мисля, че дори има създадени мои профили, но те не са истински. Един човек, който бе направил такъв и събираше пари от мое име и от името на „Предай нататък“, беше осъден. Той пишеше на неграмотен български, което не мога да му простя, на мои приятели и колеги, които бяха учудващо сред приятелите му там. Беше оставил реалната си банкова сметка и по този начин ГДБОП го хванаха много бързо и го осъдиха – Христо от град Стамболийски. Но почти чужди хора, които нямат никакъв поглед върху личността ти, се опитват да те моделират, да те възпитават, да те подчиняват на своите представи за себе си. И това е възмутително и обидно. Въздържанието е добър избор.