Кога се променя животът ти? В деня на диагнозата ли?

Тогава. Приоритетите се променят. И е тежко, защото приоритет става детето с аутизма. А ние имаме и друго дете – прекрасно момиче, на което дълго време му беше трудно да разбере какво се случва. И на моменти изпитваш чисто родителска вина. И ти е трудно да обясниш защо едно дете трябва да прибира след себе си и да подрежда стаята си, а към брат му няма такива изисквания. Чисто личните ти нужди остават на заден план – след две години установяваш, че си спрял да следиш политиката, културата, спрял си да четеш чисто художествена литература, спрял си да учиш каквото и да било, защото то не е свързано с аутизма.

Но пък ставаш специалист по аутизма.

Всъщност си принуден да станеш специалист по аутизъм. Та, след две години установяваш, че ти си спрял. Че светът е продължил, а ти си останал назад. И трябва да го догонваш.

Мислиш ли, че това е нечестно за детето ти? Че точно на него се е „паднала“ тази диагноза.

Аз имам друга философия. Не съм вярващ човек, но вярвам в това, че няма нищо случайно. И за мен той дойде при нас неслучайно. Защото ние го обичаме безкрайно и ще направим всичко, за да бъде той добре. И вярвам, че той го е знаел още преди да дойде при нас. Така че, мисля че е правилното място и за нас, и за него. Това, което ни се случи, ни промени. И мисля, че ни промени в по-добра посока. Не мисля, че щеше да се случи, ако нямахме син аутист. Или поне не в тези мащаби и не по този начин. Да погледнеш на света по друг начин – знание, което не е полезно на света кой знае колко, но пък е знание.

Не е така. Сама ти казваш, че много хора те търсят с въпроси.

Да, и най-тъжното е, че в повечето случаи те наистина имат проблем. Това е статистиката.

След диагнозата кога настъпи промяната в Борис?

В първата година и половина, след като го диагностицираха в „Свети Никола“ и той тръгна в център „Тацитус“, беше в състояние, в което не говореше, не осъществяваше никакъв контакт, не се самообслужваше, не можеше да се храни, не можеше да се облича, беше с памперси, не отчиташе никаква емоция. Можеше с часове да съществува в собствен балон, да се опитва да прави едно и също нещо, да не обръща внимание на нищо друго. В първата година и половина започнахме с основните неща – да казва като му се ходи до тоалетна, да се храни сам (макар че и до ден днешен това му е трудно), да се движи повече (при аутистите определянето на пространството може да е трудно). Започнахме от малките неща. Година след като правихме терапия, той казваше някакви думички. Сега, четири години по-късно, вече е в държавна детска градина, в паралелка с група със специални образователни потребности. Но стигнахме до момента, в който той може да посещава подобно учреждение. Говори, но с много ограничен речник, но пък имаме вече комуникация. Казва стихчета, въпреки че може и да не ги разбира. Но пък емоционалното му развитие е забележително. И това най-много ме радва. Той се усмихва постоянно, освен в случаите, когато му спреш интернета…