Къде се срещат българският фолклор и испанското фламенко?
Най-напред на нотния лист. Не е любов от пръв поглед. Учиш партитури. Спяваш. После броиш тактове и фламенко размери като луд. Сънуваш ги. Отчайваш се, но чуваш как испанецът пее „Лале ли си, зюмбюл ли си“ в оригиналната женска тоналност и си казваш: “Той може нашето, значи и ние можем неговото”. Накрая успяваш и много ти харесва – забравяш да пееш българските песни в нашенски размер и си ги пееш като фламенко. И това е последната фаза. Тогава разбираш, че си срещнал българския фолклор в сърцата на испанците, а тяхното фламенко е в твоето. По-голямата гордост за мен от българска страна е нашият диригент, който е автор на аранжиментите по смесването на двата стила. Доц. Петков не за първи път се сблъсква с подобно предизвикателство, но е било за отделни песни. За пръв път ангажиментът е за цял албум.
Защо никой не беше чувал за този проект и той не е представян в медиите, преди да чуем за голямото отличие? Други ваши колеги се похвалиха, а дори не стигнаха до финала. Скромни ли сте или просто не знаехте, че сте попаднали в номинациите?
За номинацията научихме около два месеца преди церемонията. Веднага почувствах увереност и спокойствие, които са неприсъщи за мен, и бях единствената убедена, че ние ще спечелим. Дори Арканхел не вярваше. Седмица преди церемонията в Лас Вегас имахме два концерта в Севиля и Валенсия. Мои колеги си говориха с него, че това най-вероятно са ни последните концерти и ако не спечелим наградата, не се знае бъдещето на проекта оттук насетне. Тогава ги прекъснах, усмихнах се и посочих с показалец към небето с думите: „Ние ще спечелим, казвам ви. Аз знам.“ Арканхел ме погледна с поглед, който дъщеря ми използва, за да й дам шоколад, и ме попита: „Мислиш ли?“. „Мисля, да. Ще видите!“- отговорих аз.
Как научи за наградата? И как я отпразнувахте?
Имаме си общ чат. Така разбрах. Разбира се, събрахме се и обсъдихме успеха на по чаша вино. Но тази награда не се празнува като еднократен акт. Не се празнува по обикновен начин, защото е необикновена. Това, в което вярвам, е че тя ще доведе след себе си много събития, много малки, но и големи успехи, които да празнуваме отново.
Ще промени ли тя с нещо вашия хор и теб лично?
Както съм си пожелала – световно турне. Все пак испаноговорящата част от населението е втората по големина в света. А музиката ни е интернационална – все предпоставки това да се случи наистина. За мен вече донесе промени – ето ме тук, при теб.
Мислила ли си някога да се занимаваш само с музика?
Не. Никога не съм мечтала за солова кариера. Аз съм екипен играч и не е случайно, че най-големият си музикален успех постигнах с хор „Нови български гласове“. Гледам да черпя с пълни шепи от живота. Месец преди дипломирането в НМУ реших, че съм взела от музиката това, от което съм имала нужда. Прецених, че няма да успея финансово, а не исках да тежа на гърба на родителите си. Обичайно съм колеблив човек, но важните решения в живота си вземам на секундата. Записах да уча психология. Успоредно преподавах музика в училище на деца от 1 до 9 клас – това беше моят начин да продължа да се занимавам с музика. После завърших висшето си образование с бебе на ръце. Като цяло не съм човек, който да се чувства удовлетворен, развивайки се само в едно направление.
Всъщност разкажи ни какво правиш, когато не пееш? С какво се занимаваш?
С теб се познаваме около българо-македонския фестивал „One love tour”, организиран от продуцентската компания на Иван и Андрей. Тогава помагах за организацията на концертите в Охрид, Струмица и Скопие от първото издание. Но основната ми работа вече трета година е за неправителствената организация на Андрей Арнаудов – ДНК (Движение за национална кауза). Вярвам в тезата му, че съвременната национална кауза е да останат българи в България и това е причината да работя с душа и сърце за сбъдването й. Иска ми се да има повече осъзнати двайсет и няколко, трийсетгодишни, които да имат смелостта едновременно с професионалното израстване да станат и родители. Осъществихме първата по рода у нас кампания за насърчаване на раждаемостта, а от следващата година тя ще добие нови мащаби. Също така предстои да представим разработената от нас платформа, която да покаже България като добро място за живот, кариерна реализация и създаване на семейство. Изградихме мрежа от доброволци и последователи на идеите ни в цялата страна. Чувствам, че сме на прав път, а аз рядко бъркам, затова искрено вярвам в успеха на ДНК.
Ако трябва да се представиш само с една песен, коя ще бъде тя?
„Македонско девойче“ – заради потеклото ми по бащина линия. Дишам по-леко от Благоевград надолу – и на запад, и на юг. В Македония пък се чувствам като у дома и никой не може дори да заподозре, че не съм местна, където и да отида. Плюс това темата “Македония” никога не ми е безразлична. Наистина вярвам, че в минал живот съм живяла на Охридското езеро.
Как би описала българската фолклорна музика на някой, който никога не я е чувал?
Бих му запяла. На момента. Докато учех за бакалавър, работих активно по европейска програма за насърчаване на междукултурния младежки обмен, където от участник се превърнах в автор на проекти, а след това и в лектор. Та в тези семинари винаги се организираше вечер на националностите, където се представяха културите на всяка държава участник. Тогава съм се чувствала най-горда и осъзнах, че за българския фолклор не се говори навън. Магията на ритмите и мелодиите, които им представяме, нямат нужда от думи, а чисто и просто трябва да бъдат разпространявани. Песните ни носят емоционалност, която се долавя без да разбират езика ни. А това е безценно богатство. Във всяка своя дейност съм давала всичко от себе си – да бъда достоен посланик на българското народно творчество – по света и у нас.