Както казва шеф Густо - незабравимият образ от "Рататуи": "Всеки може да готви". Митко, който ви представям днес, явно следва тази максима и всекидневно се опитва да ни убеди, че следващия Великден ние сами можем да врътнем козунака и агнето. Или поне да опитаме.
Срещаме се в едно кафене. Зная за него две неща – че може да готви и обича да рискува. Извървял е дълъг и пълен с подправки път преди да основе Food Connection – светла и гостоприемна кухня, в която под вещото му ръководство дори готвенето на паеля ще ви се стори просто като варенето на яйце. Всъщност, когато преди няколко години напуска сигурната си работа в офис, за да замине за Барселона и да се пробва в кухнята на един от най-популярните ресторанти там, и той може почти само това – да вари яйца. Започва от А и Б и може да разказва с часове за мястото, което често храни по 800 души на ден. Без да е заведение фаст фууд. Сега отново е в България и е специалист по испанска кухня. Графикът му се пълни все повече и за да поготвите малко с него в приятна компания, трябва да се букнете навреме.
Интервюто представя Митко Шопов.
Не го срещам често. Последният път, когато върнах часовника години назад, беше миналото лято, когато за приятели, които живеят в чужбина, приготвих нещо специално от детството ми. Баба ми правеше едно невероятно „имамбаялдъ“. Спомням си аромата, спомням си вкуса, а с тях си спомням и нея. В онзи летен ден не подозирах, че под капака на тенджерата, освен познатия от детството аромат, ще се изплъзне и едно много силно вълнение и мил спомен. Беше емоционален момент.
Израснах в стара възрожденска къща и подправките, които баба ползваше, бяха от старите панагюрски рецепти – прясна чубрица, джоджен (или „гюзум“, както му казват в Панагюрище), индрише, босилек, копър, чесън, бахар, червен и черен пипер… Много са, но аз най-добре си спомням лехата с джодженa, където като дете гонех едни зелени бръмбари.
Ако броим замесването на кравайчета, май това е най-далечният ми кулинарен спомен с мое участие.
Едно ядене като го оставиш дълго без разбъркване и започва да загаря. Същото се случи и в живота ми. Като започне да ти загаря житейската тенджера или сменяш тенджерата, или манджата ти загаря. Аз избрах да сменя тенджерата. Истината е, че когато отидох в Испания, си бях намерил работа още от България и се занимавах с event management и организация на конференции. Работата в ресторант беше една трудна и много поучителна авантюра, от която виждам силен смисъл не само за сегашната ми работа, а и изобщо за отношението ми към живота.
Да, когато човек реши, че иска нещо, като че ли пътищата сами се появяват. За работата в ресторанта беше нужно да си направя едно, да кажем по-меко, променено CV, което ми осигури 2 интервюта в рамките на 2 часа от изпращането му. Когато отидох на среща с директора на първия ресторант, думите му буквално бяха: „Не ме интересува имаш ли опит или не. Искам да виждам желание за работа и отношение“. Като че ли ме усети веднага – все пак не се вижда често на интервю за работа в ресторант някой да ходи „костюмар“ .
Ресторантът се казва “Тенорио”. Името идва от заглавието на едно от знаковите за испанската литература произведения – романът „Don Juan Tenorio“ на José Zorrilla, в който се появява митът за Дон Жуан. Самият ресторант беше един от най-старите в групата на големия ресторантьор José Cacheiro. Мястото е много добре познато на елита на Барселона и там често се виждат лицата на известни политици, артисти и предприемачи. Даже офисът на Джорди Пужол, най-дълго управлявалият президент на Каталуния, беше над ресторанта.
Шумно и постоянно заето място, в което работата започва и приключва по тъмно. Персоналът е като цветните мозайки на Гауди – шарена смесица от всякакви култури и националности.
Ресторантът беше голям и целият персонал в една смяна можеше да достигне 70-80 човека. В определени дни минаваха по 800 клиента, в други случаи идваше голяма група чужденци, които все едно се бяха наговорили да провалят плановете ни за поне една по-спокойна вечер. При всички положения, всеки от нас трябваше да бъде в постоянна готовност и ако нямаш оперативна работа, започваш да си почистваш и подготвяш нещата за момента, в който ще връхлети поредната огромна тълпа гладни туристи.
Главният готвач – дон Jaume Turró, беше един достолепен възрастен господин, който съумяваше да респектира, без да мачка достойнството на хората си. В същото време работата в ресторант има и своите опасни страни и няма как да се запази спокоен тон, ако здравето или живота на някой са под заплаха – остри предмети, открит огън, ток, вода, хигиена и изобщо всичко, за което ако не внимаваш, може да провали бизнеса и да направи и по-големи щети. Работата в професионална кухня, особено в голям ресторант, е едно изключително стресиращо и изцеждащо преживяване. Не случайно повечето главни готвачи се отдават на алкохола и дрогата, ако преди това не получат инфаркт. Да направляваш работата на толкова хора и в такива условия и deadlines, определено не е за всеки човек.
Да се адаптираш. За мен най-голямото предизвикателство беше да се приспособя към среда, която беше тотално различна от всичко, с което си бях имал работа до този момент.
Най-трудно ми беше да си оставям егото на нощното шкафче вкъщи и да приема, че мястото, на което ще прекарам следващите 9, 10 или 11 часа в компанията на хора с тотално различно мислене, различни обноски и поведение, е всъщност моето работно място. Не е имало ден, в който да не съм мислил да се откажа, но който ме познава, знае какъв инат мога да бъда. И сега съм доволен, че успях и не хвърлих кърпата още в началото на мача.