Да.
Не.
Мотивът да работя не е в заплащането. А и усещам, че в твоите очи аз съм някакъв човек, който бива постоянно хулен и обиждан. Това не е така. Това, което си чела в масовите диалози по страницата ми, е малка част от всичко, което всъщност ми се случва. Но може би е доста остро и шумно и оставя впечатление, че е единствено. Явно това е целта – да изглеждам неодобрявана. В реалността, а и в интернет, аз нямам усещане, че хората основно не ме харесват и искат постоянно да ме „убиват“.
Спират ме, за да ме поздравят и това става все по-често. Непрекъснато и на различни места ми се случва да се държат много приятно, ненатрапливо, но с ясно послание, че ми симпатизират.
Не е въпросът дали жените са по-добри, а защо мъжете не искат да бъдат в тази професия. Явно не виждат нищо романтично и смислено в нея. Наистина, не зная защо „силният пол“ се е отказал от рицарството на репортерската работа.
Въобще не са знаели какво правя, как го правя и защо го правя. Напоследък започнах понякога да споделям.
Човек колкото по-малко знае, толкова е по-уверен. Така че, била съм най-уверена в началото.
Винаги има за „пипане“. Въпросът е дали ти е било приятно като свърши интервюто. Знаеш, ти работиш същото. Имаш вътрешен радар за това дали си била адекватна в разговора, дали си стигнала докъдето си искала в разкриването на „героя“. Обичам химията между мен и събеседника и обичам усещането, че я е имало.
Можеш. Ако накараш някой да лъже достатъчно дълго, истината в крайна сметка ще излезе наяве. Важно е ти междувременно да не му повярваш на версията, както стана с мен и онези разплакани дечица – убийци на родителите си.
Рядко. И на стажантите им казвам, че лицето на събеседника трябва да се скрие, само ако наистина разкриването на самоличността му ще го застраши сериозно, а същевременно ще каже много важни неща, които друг не може. Като анонимен свидетел. Страхът от камерата и суетата не са причини да снимаме силуети.
От опит знам, че когато някой много държи хем да направи някакви разкрития, хем да е „без лице“, обикновено има някакъв допълнителен, не много чист мотив.
Както беше с тези деца. Всъщност те искаха да не показват лицата си, за да не бъдат разпознати от случайни свидетели на действията им, докато са изхвърляли чувалите с телата на родителите си. Това го разбрах впоследствие. Но стана добър пример, който разказвам на студенти и стажанти. Крия лица на хора, които са участвали или участват в престъпна дейност, но съм сигурна, че казват истината, а не са „кошаревски свидетели“. Когато знам кой стои зад силуета и съм сигурна, че ако се наложи, би потвърдил думите си.
Трябва да балансираш между различни интереси, дори да ги сблъскваш, за да намериш къде е нишката на фактите. Да си критичен и да не си доверчив. Което е обратното на това, което правя сега.
Григор Димитров. Виждали сме хора с потенциал, талант и блясък, които залязват точно преди да изгреят. Той ме впечатли с това, че успя да се върне близо до топ 10, след като беше хлътнал от 8-ми в света до 40-ти. Беше ми интересно да видя що за човек е.
Хубав е, да, но това не мисля, че му помага в играта. Аз се радвам за него като личност, кара ме да го харесвам, изпитвам уважение към желанието му да се развива и да си калява психиката. Независимо дали е българин от Хасково или е от някъде другаде, той е голям спортист. Каква психика трябва да имаш, за да излезеш пред хиляди по трибуните, пред света, пред този противник /Рафаел Надал/ и да се справиш така добре! И то след една година, в която си бил почти отписан.
Не зная. Може би наградите са някакъв критерий къде се намираш. Аз съм получавала награди и няма да лъжа – приятно е. Особено, когато градиш професионалната си биография, с наградите разбираш, че вървиш в правилната посока. Много рядко са били награди от разни институции – ресорни министерства и т.н. Това не са професионални награди, а поощрения за добро пиарстване. Така го разбирам аз. Имала съм и такива „плакети“, но тях не ги броя. Журналистическите признания, които са ми много ценни, са от Асоциацията на разследващите журналисти, базирана в Америка и от фондация „Валя Крушкина“ – журналистика за хората. Но от един момент нататък най-важно ти става собственото усещане дали си в пътя си. И това, което виждаш в очите на близките ти.