Миролюба, която не се страхува от битки

Миролюба, която не се страхува от битки

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

И? Работи ли?

Да.

Съжалявала ли си някога, че работиш нещо, което налага подобно общуване?

Не.

Добре де, може би хората не знаят, но тази професия дори не е ужасно добре платена и финансово не оправдава всички обиди, които един репортер може да понесе.

Мотивът да работя не е в заплащането. А и усещам, че в твоите очи аз съм някакъв човек, който бива постоянно хулен и обиждан. Това не е така. Това, което си чела в масовите диалози по страницата ми, е малка част от всичко, което всъщност ми се случва. Но може би е доста остро и шумно и оставя впечатление, че е единствено. Явно това е целта – да изглеждам неодобрявана. В реалността, а и в интернет, аз нямам усещане, че хората основно не ме харесват и искат постоянно да ме „убиват“.

Спират ли те по улицата, за да ти споделят проблемите си?

Спират ме, за да ме поздравят и това става все по-често. Непрекъснато и на различни места ми се случва да се държат много приятно, ненатрапливо, но с ясно послание, че ми симпатизират.

Жените ли са по-добри в репортерската професия, защото напоследък почти не виждам мъже?

Не е въпросът дали жените са по-добри, а защо мъжете не искат да бъдат в тази професия. Явно не виждат нищо романтично и смислено в нея. Наистина, не зная защо „силният пол“ се е отказал от рицарството на репортерската работа.

Като всяко рицарство, репортерството понякога може да бъде опасно. Близките ти не са ли се тревожели за теб?

Въобще не са знаели какво правя, как го правя и защо го правя. Напоследък започнах понякога да споделям.

А ти повече ли знаеш отпреди? По-уверена ли си сега?

Човек колкото по-малко знае, толкова е по-уверен. Така че, била съм най-уверена в началото.

А кога си била най-доволна от свършената работа? Кога материалът е бил толкова добър, че да не искаш „да пипнеш“ нищо повече?

Винаги има за „пипане“. Въпросът е дали ти е било приятно като свърши интервюто. Знаеш, ти работиш същото. Имаш вътрешен радар за това дали си била адекватна в разговора, дали си стигнала докъдето си искала в разкриването на „героя“. Обичам химията между мен и събеседника и обичам усещането, че я е имало.

Как можеш да накараш някой да каже нещо, което не иска да каже? Можеш ли изобщо?

Можеш. Ако накараш някой да лъже достатъчно дълго, истината в крайна сметка ще излезе наяве. Важно е ти  междувременно да не му повярваш на версията, както стана с мен и онези разплакани дечица – убийци на родителите си.

Кога всъщност се изисква лицето на интервюирания да бъде скрито?

Рядко. И на стажантите им казвам, че лицето на събеседника трябва да се скрие, само ако наистина разкриването на самоличността му ще го застраши сериозно, а същевременно ще каже много важни неща, които друг не може. Като анонимен свидетел. Страхът от камерата и суетата не са причини да снимаме силуети.

От опит знам, че когато някой много държи хем да направи някакви разкрития, хем да е „без лице“, обикновено има някакъв допълнителен, не много чист мотив.

Както беше с тези деца. Всъщност те искаха да не показват лицата си, за да не бъдат разпознати от случайни свидетели на действията им, докато са изхвърляли чувалите с телата на родителите си. Това го разбрах впоследствие. Но стана добър пример, който разказвам на студенти и стажанти. Крия лица на хора, които са участвали или участват в престъпна дейност, но съм сигурна, че казват истината, а не са „кошаревски свидетели“. Когато знам кой стои зад силуета и съм сигурна, че ако се наложи, би потвърдил думите си.

Как проверяваш източниците си?

Трябва да балансираш между различни интереси, дори да ги сблъскваш, за да намериш къде е нишката на фактите. Да си критичен и да не си доверчив. Което е обратното на това, което правя сега.

Кой от събеседниците ти те е впечатлил напоследък?

Григор Димитров. Виждали сме хора с потенциал, талант и блясък, които залязват точно преди да изгреят. Той ме впечатли с това, че успя да се върне близо до топ 10, след като беше хлътнал от 8-ми в света до 40-ти. Беше ми интересно да видя що за човек е.

Освен това изглежда толкова добре, че чак се гордееш, че е българин.

Хубав е, да, но това не мисля, че му помага в играта. Аз се радвам за него като личност, кара ме да го харесвам, изпитвам уважение към желанието му да се развива и да си калява психиката. Независимо дали е българин от Хасково или е от някъде другаде, той е голям спортист.  Каква психика трябва да имаш, за да излезеш пред хиляди по трибуните, пред света, пред този противник /Рафаел Надал/ и да се справиш така добре! И то след една година, в която си бил почти отписан.

Той знае точно къде е върхът в неговата работа и върви към  него. В твоята работа къде е върхът?

Не зная. Може би наградите са някакъв критерий къде се намираш. Аз съм получавала награди и няма да лъжа – приятно е. Особено, когато градиш професионалната си биография, с наградите разбираш, че вървиш в правилната посока. Много рядко са били награди от разни институции – ресорни министерства и т.н. Това не са професионални награди, а поощрения за добро пиарстване. Така го разбирам аз. Имала съм и такива „плакети“, но тях не ги броя. Журналистическите признания, които са ми много ценни, са от Асоциацията на разследващите журналисти, базирана в Америка и от фондация „Валя Крушкина“ – журналистика за хората.  Но от един момент нататък най-важно ти става  собственото усещане дали си в пътя си. И това, което виждаш в очите на близките ти.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино