Преди ме интересуваше повече защо хората са лоши, поправимо ли е, колко тъмно може да бъде тъмното. Сега се вълнувам как въпреки всичко, си добър. Добър човек, добър професионалист, вдъхновяваща личност.
Всичко винаги е било за душата. От душата.
Смятала съм, че и публиката е имала нужда от отговорите, които търся. Може би в един момент си дадох сметка, че е дошло време за „ разреждане на отровата“. Да изляза от различните нюанси на черното. Реших, че аз самата като личност и като журналист, и обществото, за което работя, има нужда от други истории. Това го работя 23 години и според мен промяната е естественият път.
Случвало се е. За продажбата на деца 3-4 пъти, през няколко години, съм правила големи разследвания. И въпреки че изскачат нови неща и случаите са различни, схемите са едни и същи. И започваш да се повтаряш. В един момент си казах: „Чакай сега, няма ли нормален човек тук? Някой, който не е продал детето си, не е убил майка си и баща си, не ги е разчленил, не е убил петима души, не лежи доживотно в затвора, няма групировка за разпространение на наркотици?“ Огледах се за други истории. Имах нужда да ги видя и да ги разкажа.
Да, разбира се, но всички се бяхме извратили да мислим, че те, нормалните, нямат нужда от внимание. Като ужасната несправедливост вкъщи да не се обръща внимание на доброто дете. Защото „то ще се оправи“. А точно то заслужава да му обърнеш внимание.
Няма да е връщане, просто оттам ще ми минава пътеката. Сега е период на презареждане, ако мога така да се изразя. Не знам какво ми предстои и това е най-хубавото.
За някои неща е имало резултат, за други – обратен ефект. Сещам се, че след като направихме разследване как български роми източват холандската социална система (2013-та) , в Холандия имаше политическа криза и един заместник – финансов министър изхвърча. В България нямам такива постижения.
Тук ми се е случвало да ме викат в прокуратурата да ме питат кои са ми източниците, вместо да се самосезират след мой репортаж за „чадър от прокурори над наркодилъри“. В тези моменти съм разбирала, че съм уцелила в десетката.
Но, ето например, разследването за случая, при който бременни жени пропаднаха с асансьор в „Майчин дом“, даде резултат. Там нещата бяха тръгнали натам, да осъдят пострадалите за претоварване на асансьора. Не стига, че едва оцеляха със сериозни, тежки увреждания, някои от тях необратими за цял живот, а и трябваше да понесат допълнителното унижение, да се окажат виновни. Ти си майка, можеш да си представиш, колко е страшно да си в деветия месец на бременността с два счупени крака… И не само това. Тогава, по най-елементарния репортерски път, стигнах до документи, от които става ясно, че асансьорът е имал техническа неизправност.
Не, защото в следствието бяха подадени други документи. „Правилни“, оневиняващи фирмата по поддръжка и агенцията, която контролира асансьорите. А когато аз отидох да питам и търся документите, имаше елемент на изненада и луфт, от който се възползвахме. Това помогна делата да не се развият в несправедливата посока. Случаят още не е приключил съдебно, но се надявам накрая решението да е справедливо.
Да не говорим, че и хората са ужасно немарливи. Има куп блокове, в които таксата за поддръжка е несъбираема.
За отговорите за Катуница е като това, което ти казах за Фейсбук и стената ми. Тези, които с лекота пишат нецензурни думи и изливат заплахи, реално не пишат като на жив човек. Някои от най-бруталните съобщения, които получих тогава, бяха от 13-14-годишни деца.
Всеки отговор е шанс да си дадат сметка, че разчленяват и убиват съществуващ човек, а не машина.
Това е същото, както ако искаш да влезеш в някои сайтове, от теб се изисква да въведеш конфигурацията от цифри и букви, за да е ясно, че си човек, а не домашният любимец. И аз, с отговорите си, казвам: „Здравейте, жив човек съм. Да започнем сега отначало този разговор“.