То любопитството е задължително в нашата професия, дори за най-обикновен репортаж. А Генка наистина е „къртица“.
Не мога да преценя.
Има. В младите хора, които идват на стаж при нас, виждам онази мая, която съм имала аз и високомерно смятам, че тя е от добрите закваски. Те ме радват, защото имат интерес към репортерството. Рови им се. Пита им се. Не си пестят времето. А и вече не всички искат да са водещи на времето. Или на каквото и да е, ама да са в телевизора. Тази мода премина.
Това показва липса на реална самооценка и представа за същността на машината „телевизия“. Не те слагат на екрана просто да изчетеш нещо. Да си добър водещ изисква много сериозни качества и умения.
Не, никога.
Анонимността е присъща на други професии, които нито ме привличат, нито имат общо с журналистиката.
Лошото е, че някои журналисти и днес съвместяват работата си в медии с доклади за службите. И журналистиката е само маска на другото им занимание.
Защото това не е празно пространство. Това съм аз, това е моята стена. Обичам да припомням, че всички пишещи са дошли на гости в моя виртуален дом и водим някакъв разговор на добра воля. И ако ме обиждат, давам да се разбере, че ще е по-добре да си тръгнат. Понякога блокирам. Виртуалното пространство все по-често имитира реалното. Понякога завихрянето на уж негативни мнения е умишлено. Една от целите е да те накара да замълчиш. Не трябва да живеем с усещането, че „по-умният отстъпва“ и затова е по-елитно да наблюдаваме с отвращение. Вярвам, че трябва да отстояваш себе си и да казваш това, което мислиш. Иначе оставяш това, което не харесваш, да промени твоята среда.
Да, и като се сблъскаме с това негативното, деликатно заставаме настрани. А не трябва така. Преди да има мир, трябва да има битка.
Напоследък те идват при мен, а не аз при тях. И това да се „изливат“ на стената ми във Фейсбук, също е част от работа ми. Аз искам да ги виждам. Да знам кои са, каква е „опорната им точка“ днес. Не се налага да ги търся дори – достатъчно редовно се изказват по „дневния ред“. И по тях измервам обществената температура и партийните насоки. Ако прекалят, се разделяме.
Не, освен моите собствени. Аз съм ужасно себична в това отношение.
Винаги е имало опити да се влияе оттук-оттам. Който каже, че никога, никой не му се е обаждал да „коригира“ нещо, „ако е възможно“, ще излъже. Въпросът е доколко позволяваш „нещото“ да видоизмени материала ти. И дали си позволяваш да пуснеш нещо, с което не се идентифицираш. На мен не ми се е случвало.
Не. Може да се обсъжда дали някоя част може „да падне“ и ти да кажеш „не може“ или „може, но донякъде, защото иначе ще се изкривят нещата“. Не ми се е случвало някой ръководител да каже, че „ще стане така и точка“. Но помня един случай отпреди много години, който не е обществено значим, но мен ме разстрои. Иван Костов беше на власт. Съпругата му Елена участваше в откриване на параклис. В този ден излезе информация за съмнително дарение към нейната фондация от една алкохолна фирма. Накратко – имаше скандали около семейството. И аз отивам да правя прост репортаж – Елена Костова, водосвет, нищо кой знае какво. С идеята да питам за даренията. Но ми стана още по-интересно, когато една жена от посетителите целуна ръката на Костова, а съпругата на премиера дори не се притесни. Как така позволяваш на някой да ти целува ръка в църквата?! Вярваш ли си, че си толкова значим?! Такива чисто психологически нюанси ме вълнуваха в този момент. И аз, между два въпроса за финансирането, питам: „Извинявайте, г-жа Костова, смятате ли, че е уместно да ви целуват ръка?“ Тя не реагира много приятелски, сопна се, но за репортажа имаше според мен необходим щрих. След това помня, че водихме разговор дали тази част да остане. Остана. Донякъде…
Не, с хората, които в този ден са били отговорни за новините. Факт е, че репортажът не беше класически, но не беше и заяждане. Излезе, но помня случая заради неприятната си изненада, че водим този разговор изобщо.
От 3 години не съм посещавала пресконференции. Скоро ходих на една спортна. Преди това МВР и службите за сигурност бяха мой „ресор“ и често отразявах пресконференциите на МВР. Бяха се превърнали в едни малки лекции, на които репортерите си водят записки, а онези на трибуната разказват бавно, като на диктовка за дебили. Когато някой започне да задава въпроси и пита повече от веднъж в очакване на отговор, освен официалните говорители, понякога и колегите го гледат лошо. Все едно не му е това работата и показва лошо възпитание. Стигало се е до реплики от колеги: „Хайде, стига вече!”. Културата на питане до получаване на отговор се позагуби. Това е моят последен спомен от масовата репортерска работа.