Миролюба, която не се страхува от битки

Миролюба, която не се страхува от битки

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Да, освен това е природно любопитен човек.

То любопитството е задължително в нашата професия, дори за най-обикновен репортаж. А Генка наистина е „къртица“.

Ние спретнахме добра школа. А всъщност има ли такава реална в момента, ако изключим самата практика?

Не мога да преценя.

Любопитни ли са младите хора, които сега постъпват в телевизията? Имам чувството, че изобщо няма такива, които имат интерес към репортерството.

Има. В младите хора, които идват на стаж при нас, виждам онази мая, която съм имала аз и високомерно смятам, че тя е от добрите закваски. Те ме радват, защото имат интерес към репортерството. Рови им се. Пита им се. Не си пестят времето. А и вече не всички  искат да са водещи на времето. Или на каквото и да е, ама да са в телевизора. Тази мода премина.

Вярно, че беше много модерно по едно време.

Това показва липса на реална самооценка и представа за същността на машината „телевизия“. Не те слагат на екрана просто да изчетеш нещо. Да си добър водещ изисква много сериозни качества и умения.

Искало ли ти се е някога да направиш нещо анонимно, тоест да не заставаш зад някакъв репортаж с името и лицето си? За по-безопасно.

Не, никога.

Анонимността е присъща на други професии, които нито ме привличат, нито имат общо с журналистиката.

 Лошото е, че някои журналисти и днес съвместяват работата си в медии с доклади за службите. И журналистиката е само маска на другото им занимание.

Питам те за анонимността, защото в коментарите след някой твой репортаж или мнение в профила ти, често има изказвания от хора, които меко казано не са съгласни с теб. Ти им отговаряш. Защо?

Защото това не е празно пространство. Това съм аз, това е моята стена. Обичам да припомням, че всички пишещи са дошли на гости в моя виртуален дом и водим някакъв разговор на добра воля. И ако ме обиждат, давам да се разбере, че ще е по-добре да си тръгнат. Понякога блокирам. Виртуалното пространство все по-често имитира реалното. Понякога завихрянето на уж негативни мнения е умишлено. Една от целите е да те накара да замълчиш. Не трябва да живеем с усещането, че „по-умният отстъпва“ и затова е по-елитно да наблюдаваме с отвращение. Вярвам, че трябва да отстояваш себе си и да казваш това, което мислиш. Иначе оставяш това, което не харесваш, да промени твоята среда.

Има го и това. Обаче ние сякаш си живеем в един свят, в един сапунен балон, в който срещаме по-скоро хора като нас, а тези, които ни дразнят, игнорираме.

Да, и като се сблъскаме с това негативното, деликатно заставаме настрани. А не трябва така. Преди да има мир, трябва да има битка.

Ти с твоята работа по-често се срещаш с това „негативното“. По-често срещаш хора, да речем, извън нашата среда.

Напоследък те идват при мен, а не аз при тях. И това да се „изливат“ на стената ми във Фейсбук, също е част от  работа ми. Аз искам да ги виждам. Да знам кои са, каква е „опорната им точка“ днес. Не се налага да ги търся дори – достатъчно редовно се изказват по „дневния ред“. И по тях измервам обществената температура и партийните насоки. Ако прекалят,  се разделяме.

Опорни точки? Ти имала ли си някога такива?

Не, освен моите собствени. Аз съм ужасно себична в това отношение.

А цензура имала ли си?

Винаги е имало опити да се влияе оттук-оттам. Който каже, че никога, никой не му се е обаждал да „коригира“ нещо, „ако е възможно“, ще излъже. Въпросът е доколко позволяваш „нещото“ да  видоизмени материала ти. И дали си позволяваш да пуснеш нещо, с което не се идентифицираш. На мен не ми се е случвало.

Не са ли ти го налагали?

Не. Може да се обсъжда дали някоя част може  „да падне“ и ти да кажеш „не може“ или „може, но донякъде, защото иначе ще се изкривят нещата“. Не ми се е случвало някой ръководител да каже, че „ще стане така и точка“. Но помня един случай отпреди много години, който не е обществено значим, но мен ме разстрои. Иван Костов беше на власт. Съпругата му   Елена участваше в откриване на параклис. В този ден   излезе информация за съмнително дарение към  нейната фондация от една алкохолна фирма. Накратко – имаше скандали около семейството. И аз отивам да правя прост репортаж – Елена Костова, водосвет, нищо кой знае какво. С идеята да питам за даренията. Но ми стана още по-интересно, когато една жена от посетителите целуна ръката на Костова, а съпругата на премиера дори не се притесни. Как така позволяваш на някой да ти целува ръка в църквата?! Вярваш ли си, че   си толкова значим?! Такива чисто психологически нюанси ме вълнуваха в този момент. И аз, между два въпроса за финансирането, питам: „Извинявайте, г-жа Костова, смятате ли, че е уместно да ви целуват  ръка?“ Тя не реагира много приятелски, сопна се, но за  репортажа имаше според мен необходим щрих. След това помня, че водихме разговор дали тази част да остане. Остана. Донякъде…

С кого води този разговор? Не с Елена Костова, нали?

Не, с хората, които в този ден са били отговорни за новините. Факт е, че репортажът не беше класически, но не беше и заяждане. Излезе, но помня случая заради неприятната си изненада, че водим този разговор изобщо.

Като каза „прост“ репортаж, се сетих за пресконференциите, на които репортерите трябва да ходят. Не е ли много скучно? Забелязала съм дори, че рядко се задават въпроси.

От 3 години не съм посещавала пресконференции. Скоро ходих на една спортна. Преди това МВР и службите за сигурност бяха мой „ресор“ и често  отразявах пресконференциите на МВР. Бяха се  превърнали в едни малки лекции, на които репортерите си водят записки, а онези на трибуната разказват бавно, като на диктовка за дебили. Когато някой започне да задава въпроси и пита повече от веднъж в очакване на отговор, освен официалните говорители, понякога и колегите го гледат лошо. Все едно не му е това работата и показва лошо възпитание. Стигало се е до реплики от колеги: „Хайде, стига вече!”. Културата на питане до получаване на отговор се позагуби. Това е моят последен спомен от масовата репортерска работа.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино