Предният ден е била премиерата на „С лице надолу“. Вече съм го видяла във филма, разучила съм филмографията му и зная, че вечерта преди интервюто е завършила всъщност сутринта. В „Хамбара“. Непоклатимо и вечно софийско ъндърграунд барче. Часът е 13, той е събуден от пр-а на филма за поредните интервюта. Чакам го в лобито на хотела и съм готова за среща с популярен, отегчен, недоспал французин. Знаете, французите са малко по-специални. Мелвил цепи секундата. Здрависваме се и си мисля, че „да, французите са по-специални“. Малко е тъпо, че ще го кажа, но не намирам по-точно сравнение – Мелвил е самата елегантност. Така изглежда и така се държи. Любопитен, адекватен, интелигентен, откровен и забавен. Съжалявам, че времето ни притиска и не можем да разтеглим този разговор до безкрайност, но вече съм сигурна, че догодина ще гледам By The Sea с Анджелина и Брад Пит, в който участва и той. 

Мелвил Пупо в Интервюто.

Как беше вчера на премиерата?

Хубаво, защото имах шанса да видя всички българи, които срещнах тук, с хората от екипа, с които станах приятел по време на снимките, с Константин – моя треньор…

Треньор – за какво ти е бил нужен?

Трябваше да кача няколко кила и да потренирам повече, за да съм по-едър. Камен искаше да съм по-масивен.

Да, Камен ми каза, че всъщност човекът, чиято история разказва, е бил по-набит.

Да, видях го, той дойде вчера. Да съм в такава форма не е съвсем типично за мен, но във филма съм заобиколен  от всички тези едри момчета и за да не изглеждам дребен, и да се изгубя сред тях, трябваше да кача няколко кила. Константин наистина много ми помогна. Той самият се появява във филма – симпатично момче с големи мустаци.

Добре изглеждаш в „С лице надолу“, а и филмът си го бива.

Мерси. И на мен ми хареса. Беше много различно да го гледам с българска публика от това да го гледам сам на компютъра си. Сигурен съм, че ще има различен отзвук и във Франция. Можеш да уловиш по-точно емоциите и хумора ако познаваш България, настроенията на обществото. Защото ние, французите, не знаем много за вашата страна. Затова и бях много впечатлен, когато прочетох сценария на филма.

Как попадна на този сценарий?

Моят агент го е получил. И всъщност, сценарият не е бил за мен, а за някой друг. Някой по-мъжествен или по-силен, или нещо такова. Но агентът ми е казал: „Не, мисля че Мелвил може да го направи“ и е говорил с френския продуцент на филма. На него идеята му е допаднала и така дойдох в София, за да се срещна с Камен. И излезнахме една вечер, говорихме за филма, той ме разведе по някои нощни заведения да придобия това „циганско“ усещане. Накрая на тази вечер той вече имаше чувството, че аз мога да изиграя тази роля. И аз бях много щастлив, защото много харесах сценария, а и за мен това беше възможност да направя една друга роля – в един „гангстер“ филм, много различна от ролите, които правя обикновено във Франция. Пък и ми звучеше много истински, имаше нещо в характера и в разказа, което звучеше по-реално от френските полицейски филми. Те се опитват да са стилни, но не винаги успяват, ченгето винаги се играе от един и също актьор, лошият герой – също…

И българските актьори се оплакват от същото – че често ги слагат в рамка.

Със сигурност. Но понеже разбрах, че тук Камен ще работи с непрофесионални актьори, почувствах, че може би филмът ще изглежда по – истински. Така или иначе, никой не знае как ще се получи филмът накрая, но на мен ми е по-интересно да играя неприятни хора, отколкото винаги усмихнати, мили персонажи.

Ти обикновено това ли играеш?

Играя всякакви роли. Случва се да са характери, за които мислиш, че нещо не е наред с тях, но не си сигурен какво – перверзници, шизофреници, насилници, опасни хора…Това предпочитам да играя. Не съм комедиен актьор.

Какво мислиш за гетата, в които снимахте филма? Да ти кажа честно, на повечето зрители ще са им екзотични, също като на теб, нормалните хора не стъпват на такива места.

Ето другото нещо, заради което харесвам подобни филми – ходя на места, на които обикновено не бих стъпил. Бях шокиран, разбира се – такава бедност и разруха цари там. Разбрах, че няма никаква връзка между средния българин и тези хора, които живеят в тези ужасни сгради, не знаеш как намират пари да се хранят, да живеят….така или иначе не съм запознат добре, за да коментирам социалното им положение. Както и да е, някои от тях ни помагаха на терен – участвайки в кастинга или с каквото могат, докато снимахме. Бяха мили, децата скачаха около камерите…А най-странното е, че са родени актьори, защото не им дреме за камерата. Може би не знаят точно какъв е процесът на заснемането и затова не ги интересуват тези големи камери около тях. Така се държат напълно нормално и после, като ги видиш на екран – това са едни невероятно естествени и експресивни лица.

Жената, която играе Снежина (сводницата) беше страхотна.

Да, страхотна е. Но от самото начало тя имаше идея за своята героиня и беше много концентрирана. Говореше с Камен кое как си представя и имаше чудесни рефлекси като истинска актриса.

Тя беше ли на премиерата ? Хареса ли ѝ филма?

Да, беше. Но тя е много срамежлива, не е свикнала да е център на вниманието. Голяма част от хората, които участват във филма, не бяха виждали лицето си и не бяха чували гласа си на голям екран и за тях си беше преживяване. Но мисля, че всички харесаха филма и бяха доволни от работата на Камен и са щастливи да са част от нея.

А Сехер (Елка)? Повечето ти сцени са с нея. Трудни ли бяха, тя за първи път се снима в киното?

Тя е дори повече от актриса, тя вече се държи като звезда. От самото начало на снимките тя беше в това настроение, може би защото тогава беше тийнейджърка, а те винаги си носят определено настроение. Не мисля,че имаше много опит с филмите отпреди това, не беше сигурна какво точно правя аз, дори май си мислеше, че аз съм героят си, наричаше ме с неговото име – Сами. Обясних и, че аз съм Мелвил, актьор съм, снимал съм филми и преди….Може би беше нейният начин да влезе в роля, защото от един момент натам, тя не играеше, тя изживяваше всички тези емоции. Видях вчера, че българската публика много ѝ се радва и реагира на нейните емоции, на нейния говор, на смешките ѝ. Тя даде всичко от себе си, а и Камен знае как да покаже всичките и страни – понякога тя е красива, понякога е грозна, друг път – вулгарна, истинско представление.

Ще проработи ли тази история във Франция?

Не съм сигурен, за съжаление. Във Франция има много филми и повечето са забавни, комедии или се опитват да изглеждат като американските блокбъстъри, или пък традиционните интелектуални френски филми. Но зрителите във Франция генерално са изгубили своето любопитство. Мисля си, че едва ли отиват на кино, за да видят колко сложен може да бъде животът. Изгубили са това любопитство, което е жалко, защото си мисля, че това в крайна сметка е целта на киното. Изобретили са го братя Люмиер, които са пращали навсякъде хора, за да снимат с камера и да се връщат с образи, за да научават хората повече за света. Но на никого вече не му дреме. Те виждат толкова лъжи и тъжни истории в новините, че очакват киното само да ги забавлява. Което за мен няма никакъв смисъл.

Е, може би ще започнат да се интересуват от такива истории. Защото рано или късно тези момичета, които ви „пращаме“ и проституират при вас, ще влязат в новините.

О, не мисля, че хората които ходят при проститутки, биха гледали този филм. (смее се) Но вчера, докато гледах филма, много ми се прииска, той да стигне до тези момичета, някой да им го покаже.

Дали ще проработи? Поне една от тях да накара да се замисли за това, което прави, за пропиляването на живота си, би било добре.

Да, би било супер. Дори говорехме с Камен да организира някаква прожекция за хората, при които снимахме, защото си мисля, че по някакъв начин филмът е и забавен, ще му се радват. Филм – ноар е, но има толкова много реалност в него, че наистина трябва да бъде видяk от колкото се може повече хора. А за Франция – не ми пука наистина дали ще бъде гледан там, France sucks anyway. Хората са претенциозни и вгледани единствено в себе си.

Би ли казал същото, ако работех в някое френско издание?

О, да. Но там няма да бъде нещо оригинално, защото всички го казват и все се оплакват. (смее се)

И ние  българите сме така, вечно мрънкаме.

Да, май имаме нещо общо. Французите са много стресирани, гадни и постоянно недоволни.

Аз мислех, че се отнася само за  френските учители?

Е, да учителите са най-лошите. (смее се)

А ти имаше ли учител за българския, чуваме те да се пробваш във филма?

Разбира се. Трябваше да науча няколко думи и произношението. Най-трудното беше, че работех с непрофесионалисти. Ако около теб има актьори, дори да сгрешиш нещо в думите, те знаят как да реагират. Но пък дори и актьорите да реагират, аз не мога да импровизирам, защото не зная български, зная само къде са ми репликите. Хубавото е, че героят ми е чужденец, така че му е позволено да прави грешки. Пък и няколко месеца преди това снимах филм в Китай и трябваше да уча мандарин, така че българският ми се стори много по-лесен.

С брат ти имате рок група, имате ли изяви все още или вече нямаш време?

Не свиря толкова много през последните три години, защото много снимам. А брат ми свири с голяма поп звезда. Но когато съм сам, много обичам да свиря. Дори когато снимам, вечер, като се прибера, си свиря.

А какво слушаш?

Слушам класическа музика, открих я преди две години. Винаги съм искал да слушам класическа музика, но…

Не беше достатъчно възрастен ли?

И това. (смее се) Исках да зная повече за класиката. Да я изуча, някой да ме въведе в нея – композитори, истории, години. В крайна сметка интернет и едно предаване за класическа музика се оказаха добри учители.

Попадаш в киното още на 9, как се случи?

Майка ми беше ПР и работеше с един чилийски режисьор Раул Руис, който живееш във Франция, но снимаше в Португалия. И той ме видя един ден и реши, че мога да се снимам в негов филм.

Как изглеждаше, когато беше на 9?

Бях сладък и изглеждах наивно. А трябваше да играя убиец. Можеше да бъде травматично изживяване за едно малко момче, но режисьорът беше много опитен и интелигентен, и забавен и за мен беше истинско приключение. Последва още един филм и още един….

Явно не си ходил много на училище…

Ходех си редовно. Снимахме през почивните дни и ваканциите. И в другото време си бях на училище. Можеш да си представиш колко скучно ми беше.

Май не ти е било трудно да решиш с какво да се занимаваш, като приключиш с училището?

То ми се случи, преди изобщо да решавам. Снимах 5 филма, когато бях между 9 и 15-годишен. После в тийнейджърските години – продължих.

На връстниците ти в Америка тази ранна слава май не им се отразява добре – Дрю Баримор, Маколи Кълкин и кой ли още не – всички минаха през много трудни периоди, свързани с наркотици и други пристрастявания. Ти как се спаси?

И аз имам някакъв опит, честно да ти кажа. Но никога не съм имал популярността на Маколи Кълкин, например. Хората не са гледали филмите ми от детския ми период  или не си ги спомнят. И не ме видяха да раста на екран.

Мислиш, че това те предпази ли?

Да, по някакъв начин.

Не ти ли се иска да си мега популярен?

Понякога мрънкам като истински французин, че не съм достатъчно известен или че нямам достатъчно пари. Но всъщност зная, че  най-вече искам да правя истински добри филми.

Тогава как си представяш върха?

Последните три години бяха върхът. Хората вече разпознават моите избори и харесват добрите ми филм. В момента съм в прекрасен период.

Разбрах, че сте осъмнали в „Хамбара“. При това май не ти е за първи път да ходиш там?

Много ми хареса, бил съм няколко пъти. И пак бих отишъл.

Това е странно място. Животът си тече, времето минава, градът расте, но то си остава там, същото вече години наред. Истински сървайвър.

Също като мен.

„С лице надолу“ вече е по кината. И ще ви накара да се замислите.