Три пъти се опитвам да я срещна за интервю и трите пъти срещите ни се провалят. Тя е много заета с „Улицата“, а в „свободното“ си време има други представления. Присъствам на една от репетициите в НДК и си припомням какво е Мая на сцена. По-скоро отново се питам как е възможно един толкова дребен човек като нея да изпълва това огромно пространство. И да го изпълва така, че да няма нужда от друг. И как е възможно същият този човек да повтаря едно и също нещо сто поредни пъти и всеки път да става все по-смешен. Срещам я на четвъртата ни уговорена среща. Пак преди нейно представление. Познавам я само от сцената. Но вече подозирам едно – не може да си толкова сърцат на сцената и да си друг в живота. И се оказвам права. Срещу мен седи един от най-усмихнатите, сърдечни и топли хора, които съм виждала. Блазя им на тези около нея.

Мая Новоселска разговаря с Интервюто.

Ако 20-годишната Мая видеше Мая, която сега седи срещу мен, какво щеше да й каже?

  Щеше да се метне от „Копитото“.

Нямаше ли да е доволна?

  Не.

Тя какво си представяше да стане?

  Шарън Стоун. Абе, трябва да проверя Шарън дали не ми е набор. Тя май си е добре. Макар че, знае ли човек?

Да, изглежда да е добре. Но по-различни ли са нещата отвътре, отколкото отвън?

  Не толкова. Но има измествания на файлове при мен, които не се забелязват отвън, но не са приятни. То е от възрастта, от рОдината.

За друга рОдина замисляла ли си се? Ако се беше родила на друго място, как щеше да е?

  Мислила съм, че чудно е навсякъде да си се родил. Много е хубаво… Вчера гледах „Солта на Земята“ и по този повод се замислих…

Планетата е една душа. Едно дишане е цялата планета. И какво сме се разделили на граници, държави, парични единици, луди политици…

Велик филм! Да го гледаш! Гледаш го и осъзнаваш как един човек може да направи толкова много за планетата. Един човек само. Остави ме безмълвна…

Щом е така, защо сме толкова безхаберни към планетата си? Ето, и аз например много искам да си изхвърлям боклука разделно, но не го правя. Оправданието ми е, че колите за боклук не събират разделно. Но знам, че в действителност това не е оправдание.

  Не е оправдание, че живеем в ненормална държава. Ние си я правим такава.

Искала ли си да бъдеш артист на друго място?

  Всички си имат мечти. И аз си имах – „Бродуей“, да участвам в мюзикъл. В „Коса“ исках да танцувам. В парка, по пейките заедно с тях.  Прекрасна Америка е това! За тази Америка Фелини пише в книгата си: „Премина детството на Америка, сега тя е в пубертета“. Детството като най-красивата, най-невинната част от живота. За Америка това са Кари Грант, черно-белите филми, мюзикълите… А сега всичко е някакъв напън, екшъни, тежък потрес…

Може хората да имат нужда от тях? Нямат време за тричасови филми, в които действието едва-едва се случва.

  Не вярвам в това.

По-скоро едни други хора имат нужда от други неща. От власт и пари. И добре си правят сметките.

Сега чета биографията на Марлон Брандо „Песните на мама“. И ми прави впечатление, че няколко пъти повтаря, че „хората са много манипулируеми“. И според мен това е откакто свят светува.

Имала ли е България такова детство като в нормалните страни – свободно, красиво, пълно с изкуство?

  Като нормалните хора не сме го имали, но когато един човек има желание и иска да научи нещо, той ще намери начин. Въпросът е до вътрешната нужда и желанието. Ето сега гледам, че Лейди Гага изпя страхотно парче с Тони Бенет. И си казах:  „Явно всичко останало е търговия и пари.“

Няма нищо лошо от това да правиш пари.

  Все пак хората, които се занимават с изкуство по някакъв начин трябва да си дават сметка какво излиза от тях. И знаеш ли, става ми много мило като видя репортаж от малки градчета – читалището измазано, вътре има състав за народни танци, възрастните хора учат  младите на традиции за шиене, готвене… И душата ми се отваря. Гледам, например, репортаж за една баба. В едно малко селце живее. И става рано-рано всяка сутрин, изкачва се по един хълм, отключва черквичката, почиства я… И си мисля: „Какви хора живеят тук!“ Може би просто нямаме късмет.

И аз си мисля, че хората напоследък отново се връщат към духовното, към изкуството. Някак си минаха най-трудните години, и ето, те се върнаха в театрите, например. Как ги върнахте, всъщност?

  На хората им дойде до гуша от цялата тази мачканица и въртележка и си казаха: „Докога!? Искам да живея като нормален човек, да ходя на кино, на театър, на концерти!“ И го усетихме, ние, актьорите. И виждам опашки, хората се редят за билети, за театър…

Какви бяха хората, които дойдоха да гледат „Улицата“ в НДК?

  Не ги видях, за съжаление.  Но само като им чуеш смеха и реакциите – между нас имаше една голяма, взаимна любов.

От носталгия ли дойдоха?

  И от носталгия. Носталгията е много хубаво чувство. Пък и млади хора дойдоха с родителите си. Дойдоха хората, за да се почувстват нормално. Да се почувстват добре.

Ти като гледаше видеата на тия огромни екрани как се чувстваше?

  На мен ми беше супер кеф да се върна към онова време.  Тогава бяхме много свободни, не мислехме за пари. За пет лева бях готова като се каже:  „Айде, утре в 8 имаме снимки!“, да скоча и да отида. Защото се забавлявахме и мисля, че това си личеше. Няма да забравя една жена на автогарата в Търново, продаваше банички, заговорихме се и тя ми каза: „Ние усещаме всичко“. Връзката или я има, или я няма. И сега беше голям кеф. Имаше ги хората. От високата трибуна на интернет искам да благодаря на цялата публика. И да им кажа, че ги обичам.

Не ти ли писва понякога да работиш с Теди, а сега вече и с Иван – вашия син?

  От Иван и неговите колеги никакво писване няма. Те си правят нещо тяхно си, не се занимават с нас. С тях е удоволствие да се работи. Те са други хора.

Спомням си, била съм може би студентка, вече я имаше „Улицата“ и се качих на един тролей. И ти беше там със сина си – още малко момче. И си помислих: „Как може толкова известна актриса да се вози в тролей!?“. Продължаваш ли да използваш обществения транспорт?

  Първо, аз не карам кола. Иначе може би щях да съм с кола. Но какво му е да си в тролея?  Само ако се карат и са много нацупени не е много приятно. Ама като си сложиш очилата и си слушаш музика, се отнасяш, не ги чуваш караниците.

И все пак – трябва ли да имаме по-специално отношение към хората на изкуството?

  Към научни работници, хора на изкуство, учители, би трябвало да има респект и уважение. Наистина. И тези неща не се изразяват само във финикийските знаци.

Навремето наистина е имало респект. В селото най-важни са били учителят, лекарят и попа. Ценностите оттогава обаче малко са се изменили.

  Ние от това си патим – че обърнахме всичко с краката нагоре. Баба ми казваше „шебеци“. „Кукувица ни е изпила акъла“ – много го харесвам това. Представям си го. Как кукувицата е чопнала с човчицата, изсмукала е всичко и кутията е празна. Празна! Знаеш ли колко ме е яд!? И вярата в Бог я няма.

Ти вярваш ли в Бог?

  Да.

Така си възпитана ли?

  Така го усещам.

Сега като стана това в Непал и им гледам личицата на хората. Нямаше едно озлобено лице. Имаше мъка, но имаше и светлина. А те са много вярващи. Ние станахме материалисти. И то за глупости, за кебапчета. Ама кукувицата…

Вярно, че е трудно, но къде не е трудно? И колко по-страшни неща има.

Какво те натъжава? Защото изглеждаш като човек, който по-скоро е по-често усмихнат.

  Почти винаги съм така наистина. То си ти идва така. И е по-добре. Но като ме попита какво ме натъжава, ще се повторя – „Солта на земята“. Е, това ме натъжава. Човешкото несъвършенство ме натъжава много.

Натъжава ли те факта, че може би не си изиграла всичко, което си искала или всичко, което си могла?

  Изиграла съм каквото е дошло и каквото съм могла. Аз не съм човек, който държи непременно да направи нещо.

Ако не беше Теди, ако не го беше срещнала?

  Щеше да ми е доста по-трудно. Ама не го мисля така. Станало, случило се. Не зная. Може би щях да отида на „Бродуей“, степ да танцувам, в мюзикъли да участвам. В сферата на мечтите е това, разбира се. Ето какво ми липсва – чуден мюзикъл. С хубава музика, зевзешки.  Сега всичко има – и костюми, и декори…

Ама трябва да има кой да го направи.

  Има. Има много талантливи хора тук. Талантливи и красиви. Ама кукувичката… Ако я нямаше тази кукувичка…