За клубната музика, забравените банди, обичаните банди, работата нощем, работата с хора, които пият и работата, от която ти пада гласа. Разговор за риска, успехите, загубите и печалбите от това да си управител на нощен клуб.
Един път попаднал, дори случайно, е трудно да си тръгнеш, защото музиката просто не те пуска. Макар че скоростта, с която се продават билетите за концертите на най-харесваните бг банди, трудно позволява да „попаднеш“ там „случайно“. Пишем му още една точка за смелостта и усета да менажира Jeremy, и тъй като не вярваме в случайността на успеха, днес ви срещаме с него.
Интервюто представя Мартин Михайлов.
Да, и точно преди това беше момент, в който бях наясно, че пускането на музика и барманството (това, което правех до този момент) са до време. Дори и сега съветвам барманите, които работят при нас и са с повече опит, че има време, в което трябва да се спре. Защото всички в екипа са много интелигентни момичета и момчета и имат възможности да се развиват и в други сфери. А в България така са устроени нещата, че тази професия е по-добре да се върши в по-ранна възраст. За добро или лошо. Та, точно след първите две години в „Строежа“ и аз бях наясно, че трябва да спра с това навреме. Но предложението да стана управител на клуба и да го развия в различни насоки ме привлече, тъй като обичах средата, а и вече можех да реализирам себе си в множество аспекти. Мястото тогава беше много популярно, но основно в рамките на своята локация. И решихме, че един клуб с добра музикална концепция може да действа и извън чистото си физическо съществуване. Започнахме да се занимаваме с промоутърство, имахме музикална медия – Stroeja.com, онлайн-радио, направихме интервюта и репортажи с много сериозни изпълнители, не само в България. Така разширихме обхвата му, а аз започнах да се занимавам с доста повече неща.
Да останеш буден и бодър е най-малкото и е въпрос на навик и режим. По-важни са добрата комуникация с отделни хора и екипи, да бъдеш търпелив, да имаш добър подход в комуникацията, да умееш да се поставяш на мястото на другия, постоянно да анализираш… Прието е да се казва, че промоутърите и домакините са обект на две различни дефиниции, но все пак ние сме на една страна, когато дойде време за действие. И за мен като домакин е важно да поставя дадена банда в добри условия – и за нея, и за нас. За да бъде едно събитие успешно, накрая трябва да има три субекта, които да са доволни – публика, изпълнители и организатори. Ако една от тези групи не е удовлетворена, събитието е неуспешно.
Най-често инвеститорът не е доволен. Случва се. Откъм имидж събитието се е получило, публиката е останала с приятни впечатления, бандата дори да не е получила достатъчно висок хонорар, също намира своите позитиви или поне не търпи преки загуби. При нас рентабилността от този род дейност е ниска – често под 10%, дори и при перфектно стечение на обстоятелствата, докато рискът е изключително висок. Въпреки че напоследък нещата се случват по по-приемлив начин. Възвръщаемостта започна да се покачва, цените на билетите – също, като стават все по-близки до адекватните. Хората финансово станаха малко по-стабилни и започнаха да посещават повече събития, да планират по-смело. А колкото повече събития посещава човек, толкова по-лесно различава границите на нормалното.
Често ентусиазмът се бърка с професионализма, а във всичко е нужно някакъв опит. Да се занимаваш с барове, клубове и музика отстрани изглежда много примамливо, още повече, че има и приходи. Много често съм чувал как хората изчисляват печалбата от даден концерт „3000 души по 50 лв….“, все едно всичко останало е даром и разходи не съществуват. Истината е, че можеш да спечелиш от четири концерта и петият да те потопи. Или клубът да работи десет месеца успешно, а останалите два да рефлектират по толкова лош начин, че да занулиш цялата година. Можеш да бъдеш успешен, но не и финансово задоволен. Това е в България. В чужбина, ако си работил и всичко е свършило успешно, със сигурност ще бъдеш възнаграден материално. Когато търпиш поредица от загуби от серия концертни събития, си принуден да свалиш темпото за известно време или директно да спреш. И това се е случвало в миналото, но го приемам като опит, от който се учим.
Ако имаме успеваемост с другите групи или вечери, тогава можем да си позволим да направим точно нещо такова – непозната група, по-алтернативна. Нещо, което съдейки по мнението в социалните мрежи, цяла България желае, а после, съдейки по дошлите в клуба, ценителите са само няколко. Но въпреки че е риск, това е ценно за средата. Понякога пък знаем, че при първото гостуване на определена банда ще има малко посетители, но го правим с идеята, че на следващото им участие ще се съберат повече.
Преди да отговоря, искам да уточним, че става въпрос за клубна сцена. По принцип моята дейност е концентрирана предимно в локации с капацитет от 150 до 3000 души. Събитията, с които най-често се занимавам, са с капацитет от 400 до 800 души. Най-бързо продаденият концерт в Терминал 1, с посещаемост от 500-600 души, е вторият на Руши, по-миналата година, ноември. Първата му дата се разпродаде за 24 часа, а втората – за 8 часа.
Така е, сега е ред на “Гравити Ко” на 15 и 21 февруари.
Не винаги, случва се често да отсъствам. Но предпочитам да присъствам, защото следя какво се случва на сцената, наблюдавам цялата среда, гледам хората, преценявам дали те биха посетили друго, аналогично събитие, а това често се случва и в преки разговори. Обикновено, когато съм тук, познатите ми и хората, които са на работа, не ми спестяват служебните въпроси, така че е трудно да се разбере и определи дали и кога съм на работа. Но във връзка с предния ти въпрос за групите, които каним – няма събитие или концерт, който да не правим по убеждение. Дори да не съм фен на конкретния стил музика, ако това събитие има стойност, бих го направил и наблюдавал неговото случване с интерес. Така е и с клубовете – създаваме ги такива, каквито ние бихме посещавали. И така, дори да не съм на работа, съм често тук, защото ми е приятно.