Тя е Мария и е на 19. В момента е първи курс в Софийския университет, специалност „Графичен дизайн“ и работи върху първото си фотоесе. Кръстила го е „Възприятие“ и в него разказва как възприемаме света чрез нашите сетива – слух, зрение, допир, вкус и обоняние. Самата тя все още не вярва, че е имало момент, в който изобщо не е чувала. Така се е родила – със 100 % практическа глухота. Не помни тези времена, защо е била много малка, когато поставят кохлеарния ѝ имплант. Усмихва се почти през цялото време, докато я снимаме. Сваля си апарата, за да ни го покаже. Знаем, че в този момент не чува, но пак я питаме нещо. И тя отговаря. „Как го правиш, нали не чуваш?“, любопитстваме. „Ние можем да четем по устни“, засмива се Мария. За да разберем какви са другите ѝ свръхсили, задаваме поредица въпроси. 

Интервюто представя Мария Якимова, гост от кампанията „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“*

Здравей! Всъщност на колко години за първи път чу „Здравей“?

Първото „Здравей“ беше нещо като ахкане и проблясък в очите на близък човек. Била съм на около три години. Спомням си весели и усмихнати моменти, усещане за добрина, за свързаност. Помня, че учих думата сричка по сричка, за да мога и аз да отвърна. Така учех всички думи. Може би затова сега ми е лесно с английския език, защото българския учех, така както се учи чужд език.

Ти си се родила напълно глуха. Била си много малка, когато родителите ти са разбрали, че не чуваш. Какво са ти разказвали те – как са разбрали, че не чуваш и през какво са преминали до момента на твоята операция?

Да, родена съм със 100 % практическа глухота. Все още не вярвам, че наистина съм била глуха. Това е така, защото не си спомням какво е било преди да ми поставят кохлеарния имплант. Нямам спомен от тишината.

Майка ми е разказвала, че операцията е била голяма новост за времето си – истинско чудо на медицината и техниката. Но тя пък е нямала какво да губи.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш? 

Имам спомени за много дразнещи звуци, все едно лъв реве в ухото ми. И при всяко изключване и включване на апарат се налагаше да чувам това отново и отново. Впоследствие се научих да чувам и разбирам по-добре – отначало силните звуци, а после и гласовете на хората.

Ухо като моето се учи да чува с кохлеарния имплант цял живот. За успешното чуване съм прекарала безкрайни часове рехабилитация и работа вкъщи. Налагаше се да се старая много повече, за да извлека най-важното, а за другите хора тези неща са даденост. Трудно ми беше, но сега си давам сметка, че това усилие много ми помага и сега. Та нали, каквото и да правим, си трябва старание, дисциплина и постоянство. Семейството също ми помагаше много – моята баба и майка бяха неотлъчно до мен.

Най-яркият ми спомен е, когато изведнъж спрях да чувам. Помня първото късане на кабелче на апаратчето ми. Стана изведнъж и беше ужасяващо. Не разбирах какво ми казват хората. Тогава още не можех да говоря. Връзката ми със света беше прекъсната. За щастие веднага смениха кабелчето и отново започнах да чувам. Но всеки път, и до ден днешен, когато сменям батериите си и съм в пълна тишина, си спомням този миг и мъничко ме е страх.

Сега вече съм по-спокойна, че винаги ще се намери решение, ако има технически проблем. Преди две години бях в Русия на международен лагер. Не знам как се случи, но не можах да си намеря батериите, които винаги нося със себе си. Отидох при организаторите и обясних какви батерии ми трябват. За два часа се бяха справили и ми намериха, въпреки че до този момент не бяха виждали речеви процесор като моя. Изводът за мен е, че винаги има решение, просто трябва сама да го потърся.

Много ми беше приятно да се запозная с цялата ви компания. Изглежда, че се чувствате добре заедно. Имаш ли приятели извън тази среда?

Да, в тази среда тук, която виждате, ни свързват много неща. Познаваме се от малки и сме били заедно в трудните моменти, когато никой друг не искаше да ни бъде приятел. Спомням си, че винаги се обръщах към тях при възникнал проблем, както и те към мен, защото това, което сме преживеели, ни сближава. Имаме сходни трудности и постижения.

Сега, когато вече пораснахме, всеки пое по свой път и успяхме да намерим и други приятели. Чувствам се много уверена и съм изключително благодарна, че вече мога да бъда част и от чуващата среда.

Щастлива съм, че имам приятели и в двете среди. На моменти се чувствам така, сякаш живея в два свята и не мога да се отдам напълно на нито един от тях.