Често се случва да се разплачеш в предаването. Наистина ли толкова се вълнуваш от съдбите на тези хора?

Щом е пристигнало при теб, значи знаеш, че няма как да е изиграно. Няма как да влезеш в живота на някой, да чуеш подобна история и да не се натъжиш. Въпросът е, че трябва много бързо да се овладяваме и да продължаваме нататък, защото имаме само 5 дни, за да им изградим дом. Да съчувстваме и да клатим глава не работи. Истинската помощ е, когато има действие, когато правиш нещо. Всичко останало са само приказки, а аз виждам, че в живота те не вършат много много работа.

Все едно говориш за Фейсбук и неговите ползватели. Много информация, много съвети, много дискусии, много мнения… Прекалено много.

Това е хубаво от една страна, защото в един момент ще редуцира способността на хората да избират, да правят сериозен избор. Като се затрупаме с толкова много информация, в един момент ще разпознаваме какво е истинско и какво не, и бързо ще става ясно.

Това вече се случва. Пресявам по-лесно и информация, и хора.

Аз направих същото. Дори много хора, които съм харесвала преди, харесвала съм мнението и възприятието им за света, в един момент ми дойде прекалено много да го чувам всеки божи ден с размахан пръст по всички въпроси. Наистина ми дойде много. И просто го спрях. Дори себе си спрях. Защото и аз имах момент на избълване. Това е въпрос на узряване.

В един момент знаеш, че единственото, което можеш да правиш, е да действаш – с работата си или с това, което обичаш да правиш. Посланието идва от действието, а многото приказки, освен ако не са божествено красиви и много пресети, не носят красива енергия, която да те възвисява. Те нямат никакъв смисъл. Те са като втора употреба. Вече са използвани, формулирани и групирани по този начин.

И ми идват много. И не ги искам.

Но пък са петте минути слава на новите инфлуенсъри.

Това е скорострелна психология. Това е за кратко и много малко. И после изпадаш в депресия. Аз винаги намирам ползите, положителните и отрицателните страни на новите неща, които се случват. Положителната страна на тези социални медии е, че можеш да се наблюдаваш отстрани и да търсиш най-доброто от себе си – най-доброто ти изразяване, начинът, по който изглеждаш най-добре, търсиш най-добрата светлина… Това те прави по-чувствителен по някакъв начин. Проблемът е, че те прави чувствителен само спрямо себе си, а трябва да станеш чувствителен спрямо хората. Това, което правят сега тези инфлуенсъри, аз съм го правила преди 15 години, когато ходех с една камера по улиците на София и виждах хора, които обикновено не се виждат и съм чувала страхотни неща от тях. Не знам какво щеше да бъде ако тогава имаше така развити социални мрежи, както сега. Но имаше само една петминутка един път в седмицата и това е. Така че „кака им“ го е правила това. Но нещата ще останат във времето ако са добри и няма да останат ако са лоши. Но ние трябва да преживеем и двете.

При нас пак малко късно дойде това. Но пък децата ни ще живеят с него.

Аз понеже много наблюдавам сина си, виждам, че неговото поколение е една съвсем нова пратка и гледат на живота по един съвсем различен начин. И слава богу, защото ако го няма това развитие, за което говоря, то ние сме спрели. А светът не е създаден, за да спира. Те, тези деца, са много напред с материала. И вярвам, че всички тези процеси си имат своя дълбок смисъл и ще доведат до някъде, където ние, надявам се, първоначално най-вероятно ще отричаме, но после ще разберем, че е било ок.

Като всяко едно предишно поколение.

Нека не ставаме това предно поколение. Имам големи спорове с други родители и мои приятели, че приемам спокойно това, което това поколение прави – тези игри, тази виртуална реалност. Приемам, че Давид играе на игри и разбирам неговата мания по тях. Разбирам защо той иска да излезе от тази, нашата реалност, тя не е нормална. И аз понякога искам да изляза от нея.

Пък и са малко тъпи примерите „Ние като бяхме малки какво беше.“ В крайна сметка ние нямахме голям избор.

Ами никога не съм се връщала към това какви сме били ние или родителите ни. Ако тогава са имали този избор, всички щяха да са във Фортнайт, а родителите – в Инстаграм. И нямаше да четем толкова книги. Приемете го и мирясайте. Ние сме били толкова зле в някои неща, че хич не искам и да си спомням. Сега гледам с широко отворени очи и не искам да отричам процеси, които са факт. Защото отричането ме прави като баба ми, която казваше за нас: „Какви са тия сега деца? Едно време какви бяха.“ Това е закостеняло възприятие.

Има ли нещо, което не можеш да водиш?

Не. Водила съм какви ли не неща. Има такива, които не ми носят чак такова удоволствие, защото не са в ресора на моите възприятия, на това, което аз харесвам. Но въпреки всичко си е работа. Както всеки един нормален човек на работното си място. Както ватманът, да речем, е длъжен да закара днес някакви хора от точка А до точка Б и не може да си избира да качва само определен тип хора. Това е същото и с моята професия – не винаги можеш да избираш. Има много претенциозни хора, има такива с 1300 изисквания, но в крайна сметка те искат да си свършат добре работата, а аз искам да си свърша добре моята. Така съм го приела, нямам абсолютно никакви притеснения. Ако приема да правя нещо, отивам, върша го и си правя кефа. Всъщност не съм имала вътрешен конфликт дали да приема нещо, или не.

Искала ли си да имаш повече деца? Не знам откъде ми хрумна, помислих си го, докато говореше за Давид.

Много странно. Напоследък доста често става въпрос за това. Някой все подхвърля тази идея, може би някакъв символ, някакъв знак има. Аз самата нямам нужда от това подхвърляне. Искала съм, да. Но съм искала да съм сигурна в човека, който е до мен.  Готова съм.