Значи границата ти на търпимост вече е много ниска?

Да, много е ниска. С времето става все по-ниска. Вече съм направил така обаче, че много бързо разбирам с кого мога да работя и с кого не мога да работя, и не се налага да тествам границите си на търпимост. Колкото и добро да е предложението, аз ако не го усетя това, да ми е приятно, да харесвам хората, с които работя, не го приемам.

Така ли е и в личния ти живот?

За съжаление да. Не че съм по-трудна. Аз не влизам там, където не се каня сама. Там, където не ми се отваря моята собствена врата, отвътре навън, аз не влизам. Няма смисъл. Научих се да не губя време. Нямам време. Колко време съм изгубила, мислейки дали да приема или да не приема каквото и да било.

Толкова ли си крайна и във възпитанието на Давид?

Ние много си говорим с Давид. И той има тази черта като мен, така че, бързо се разбираме. И както имаме голямо разбирателство по определени въпроси, така на същия тоя принцип за крайностите, понякога се възпламеняваме за секунди, но слава богу, бързо се оправяме след това. Но съм взискателна и не му спестявам неща от живота. Разбира се, разказваме си ги по много по-детски начин.Но аз не мога да го лъжа или да му спестявам истина. Или да му казвам, че това, което вижда, не е това, което вижда. Поглежда ме с тия очи и аз не мога да го излъжа. А и той е много в час, той не ме пита за неща, които не иска да знае, а ме пита за неща, които иска да знае. И тогава аз разбирам, че е време да му кажа. Не е много трудно. По-трудно е да се пречупиш в това да си кажеш, че трябва да си честен пред детето. Когато това стане принцип, намираш начин как да му кажеш нещо.

Прямотата ти не отблъсква ли хората?

Отблъсква ги. Да са живи и здрави. Това е цената, която се плаща, за да си верен на самия себе си. И който не може да го издържи, си тръгва.

Кога разбра, че „ставаш“ за екран?

Първият път, в който видях камера, разбрах, че нещата са много фатални.

Любов от пръв поглед ли беше?

От първа червена точка. Като отидох на кастинг за една новела  – „Една нощ“ на Пламен Масларов, лека му пръст. Много смешен кастинг, влезнах в офиса, не бях ходила до този момент на кастинги за филми. И влизам в тази стая, и там седи един мъж в облак от дим и ме гледа, и си мисля  „Тоя пък какво ме гледа странно!?“. И съм леко изнервена и в един момент питам  „Вие, в тоя офис кафе не предлагате ли?“ И ми донесоха кафе, и се оказа, че човекът, лека му пръст, бил Пламен Масларов – режисьорът.  И то вървял кастингът през цялото време. За мен не тръгна особено добре в тоя ред на мисли. Той ми дава един сценарий, аз го чета и установявам, че не ми харесват репликите, но тогава не знам, че актьорите нямат право да си избират репликите и казвам  „Не ми харесват тия реплики, не искам да ги прочета“. И той  отговаря  „Добре, зарежи тоя сценарий, ела в другата стая, просто ще те питам някакви неща“. И си спомням ония момент, в който блесна оная ми ти червена точка на камерата срещу мен, и изведнъж настана пълна тишина, положението стана вакуум. И аз тогава разбрах, че това е нещо много специално. Не разбрах какво ме пита, нито какво му отговорих, само разбрах, че всичките ми сетива бяха вътре в тоя процес. И то беше взаимно. И тази камера я усещах като живо същество. И ако някой ми говори за матрица, и за това как машините оживяват, аз съм го преживяла това. Любов с камера.

И тя продължава и до днес?

Да, и никога не ме е разочаровала. Споделена, щастлива любов.