Чела съм и коментарите под твоите истории. Не всеки се припознава в тях, меко казано. Но в литературата, както във всяко друго начинание, трябва да можеш да понасяш удари. Ти кога понесе първия си удар?

В тази книга разказвам и за първия удар, който получих като автор точно вследствие на това детско писане. След моя успех с приказката за кърпичките, с една моя приятелка и съученичка – Оля, решихме да направим книга. Аз щях да пиша, тя да рисува (тя рисуваше много добре, впоследствие стана архитект). Вече сме в пети клас, купуваме скицник, облицоваме го, аз пиша с писец и мастило, ако не се получи, късам, тя рисува едни цветя с най-скъпите си флумастри, също носени от не знам си къде… Приключваме книгата и я носим на същата дружинна, разбира се. Аз съм треперила цял ден, нощта преди това не съм спала, облякла съм се официално, сърцето ми думка, даваме книгата, а тя казва: „Прекрасно, ще я представя на по-високо ниво”. Минава един месец, тя нищо не казва, като я засека по коридорите, се опитвам да уловя погледа и́, но тя упорите ме подминава. Минават два месеца, пак нищо. Оля започва да се притеснява. Тя имаше някакво заболяване на сърцето, което после израстна, но като се притесни или измори, започваше много да и́ тупти сърцето, а тя беше много слабичка и това туптене буквално се виждаше под дрехите и́. И знаехме, че където и да сме, защото тогава обикаляхме цяла София, ако сърцето и́ започне да тупти, лягаме на първата пейка. И аз много се притеснявах сега с книгата да не и́ стане това. И казвам един ден на Оля: „Спокойно, отивам при дружинната да видя какво става“. Чукам на вратата на учителската стая, отвътре се чуват токченца, смях, тракане на чаши, тече някакво празненство. Отваря дружинната и ме пита защо съм там. И аз: „Ами аз идвам да питам за кни…“ и преди да го изрека докрая, отзад виждам учителката по български (не моята), която яде една ябълка, огризва я и се оглежда в какво да я хвърли. И аз забелязвам как взима нашата книга, откъсва един лист и завива огризката в нея, след това с баскетболно движение я мята в едно кошче. А през това време дружинната: „Ти за книгата ли? Дала съм я на едно високопоставено място, те ще ни потърсят, няма нужда да питаш пак.“ И аз отивам при Оля, но как да и́ кажа? Ами ако пак и́ стане това на сърцето? Очите ми са пълни със сълзи, ама държа: „Те ще ни кажат, като дойде времето“. Не зная дали ми повярва, но след това много дълго време не се осмелих да пиша, защото години наред си мислех, че книгата, че приказките ми са толкова тъпи, че затова са ги оставили да си завиват боклуците с тях.

Колко години ти трябваха, за да се осмелиш да напишеш втората си книга, тази, която наистина ще бъде издадена?

35 години ми отне, за да се съвзема. Ако изобщо съм се съвзела, защото сега също много ме е страх.

Ти си имаш читатели, вярна аудитория. Те те харесват, от какво те е страх?

Така е. Може би и затова не започнах с художествена литература. Но първо, аз много уважавам писателския труд и съм много респектирана от добрите писатели, както ти казах. И второ, страх ме е как ще се приеме. У нас дори аудиторията, която те харесва, може да бъде много двулична. Но съм се примирила. Не чета коментарите под голяма част от статиите, не си го причинявам, защото това ме дебалансира. Аз съм нормален човек и все в някакъв момент ме боли. Не съм обръгнала на това.

Но това не може да те накара да спреш да пишеш…

Не мога по друг начин. Нямам време още 35 години да се съвземам след поредната „Балабанова“. Писането за мен е необходимост. Не искам някой да го спира. Аз си пребивавам добре в този писмовен свят, там ми е хубаво. Обичам думите, комбинирането им така ме въодушевява.

Читателите ти са много интуитивни, те биха разбрали ако спестяваш или лъжеш, особено в нещо толкова лично. Особено твоите читатели – те вярват, че винаги пишеш от своя гледна точка, че си откровена.

И аз така си мисля. Те знаят, че това, което съм написала и казала, е точно това, което си мисля. И аз нямам какво да крия, нямам за какво да играя. Лобирам само за моите каузи, а и в днешното време има огромна нужда от искреност. Всичко е толкова глобално, ние си мислим, че с един клик влизаме в света на някаква световна звезда, която сутринта заявява, че е пила кафе с мляко. Ама то не е така, не е като да дойда, да те хвана и да ти кажа: „Знаеш ли какво, тук са ми сълзите, напират ми в очите, защото вчера ми се случи това и това…” И това са историите, обикновените, които се случват и са се случвали винаги. Но сме свикнали да не ги докосваме, да стоим далеч, да не се натоварваме… А това е основното, което винаги ще го има и ще го бъде, независимо накъде върви човечеството – винаги един човек ще има една история, която иска да разкаже на друг човек.

Четох интервю с един футуролог – той твърди, че не много далеч във времето ще останат само професиите на споделянето, на разказването. Такъв е и разказът ти „Бащите не си отиват“. Изобщо всички разкази в този сборник са много лични, много докосващи. Тази история беше готова или я написа, като те поканиха?

Невена Дишлиева (издателката) ми написа, че подготвя такъв сборник с идеята да събере разказите на хора, които като нея са загубили бащите си. А аз обичам да пиша за баща ми, защото вярвам, че така – с моята религия, с думите, го държа жив. И по някакъв начин си говорим, аз ползвам негови лафове, имам неговото чувство за хумор…