Тези бележки могат да станат безкрайни в един момент, особено когато човек упорито рови в миналото. Ти кога спря, кога реши, че тези бележки са достатъчни?

Права си, книгата  би могла да се дописва и дописва, но личното ми редакторско чувство каза: „Хайде стига вече! 280 страници и отгоре са достатъчно, пък и не можеш с една книга да кажеш всичко.“ Това винаги ме е притеснявало в писаното слово, че  то е там и някак свършва, каквато и емоция да носи. Има първа корица, втора корица, четеш, затваряш и то остава там затворено. Да, човек преживява и си представя, но дотолкова. И тази крайност винаги ме е притеснявала, затова гледам на тази книга като на един отрязък.

В кой отрязък от живота си прописа?

Бях на девет години и написах една приказка за носните кърпи. Бях болна и носът ми течеше безумно. Майка ми ме преследваше с едни кърпи, носът ми ужасно много се беше изранил от хремата и тя намери една яркочервена и една яркожълта кърпичка – от немския център ги купи тогава. Носни кърпи от плат. За мен обаче те не бяха просто „носни кърпи“, а бяха от онзи, другия свят, цветния, а тя ми обясняваше как те са по-меки, от тях ще ми мине носа, ето такива работи. И си спомням, аз седя и уча нещо, а кърпите са до мен, на масата. Гледам ги и едната започва леко да се разпуква и буквално ми оживяха пред очите и двете. Така стана приказката за добрата, червената кърпичка и лошата – жълтата. И тази приказка я представих на дружинната в училище, защото в онова време това бяха хората, които оценяваха талантите (смее се). И тя пък провидя много добър политически уклон в това, че червената е добрата (смее се) и ме подкрепи. Благодарение на това отидох на първата среща на децата от Асамблеята, бях делегат. И беше впечатляващо.

Значи още тогава си имала необходимост да пишеш, да се изразяваш с писмено слово?

Да, за мен да пиша е необходимост, това е като да имаш необходимост всеки ден да пиеш вода или да ходиш до тоалетна. Аз имам необходимост всеки ден да сядам и да пиша мислите си. Правя го много по-добре, отколкото като ги изговарям на глас. Така ги оформям. Много вярвам в силата на езика и в това, че думите са заредени с някакво значение; в това, че аз мога да влагам едно значение в думата “маса”, да речем, а ти – друго. Затова трябва да се обяснява, да се изговаря, да се допълва с други думи, за да можем да си изясним понятията и да говорим. За да може в края на този разговор или разказ и двамата да знаем за коя точно „маса“ става въпрос.

Адресираш ли писанията си? Например като си гневна насочваш ли ги към някого, който те е разгневил или към някой, на когото искаш ясно да обясниш какво всъщност е „маса“?

Не, нямам лице или група от хора, които да си представям, докато пиша. Мисля, че съм изключителен егоист в това отношение – пиша предимно за себе си и хубавото е, че благодарение на това откривам хора, които се припознават в моите случки. Защото аз не съм уникална. Тези неща, които преживявам, се случват на други хора и в моите писания някой е видял и своята история.