Тя е мъничка, но само на ръст. Защото колко мъничък можа да е човек, събрал и разказал стотици истории. Толкова отдавна я чета, а тя пише толкова често, че в един момент започнах да се питам Мария ли дава живот на историите си или историите дават живот на Мария. Същият този живот преди няколко години я изпрати да живее в едно малко островно испанско селце, сякаш да провери за пореден път издръжливостта ѝ и умението да се приспособява. Там Мария боядиса старите мебели в новия си дом, описа местните и техните обичаи в няколко статии, отвори магазин за биокозметика, затвори магазин за биокозметика, а тази зима, когато селцето опустя толкова, че дори за хляб трябваше да пътува 8 километра до съседното село, и когато най-топлото място в къщата е пред огъня, седна пред камината и събра най-добрите си истории в книга. Това, разбира се, не ѝ се стори достатъчно и към тези истории добави нови истории. Срещам я месец преди излизането на книгата, а вече ми се иска да я държа в ръцете си. 

Мария Касимова-Моасе в Интервюто. 

Ти пишеш, откакто те познавам, а и доста преди това. Кога реши да се „събереш“ в книга?

Книгата се мъти в главата ми от доста време, а и винаги съм искала да пиша. Също така винаги съм искала да бъда актриса, но от второто се отказах (усмихва се).

Но стана пишещ човек.

Да, но имам огромен респект към истинските писатели, умеещи да разказват историите от край до край с целия емоционален пълнеж вътре, с характери, с детайли… Аз нямам увереност, че мога това. И все си казвам: „Ти какъв писател си?!“, защото у нас, издадеш ли книга, вече се наричаш “писател”. И аз много държа да съм писач – да съм от занаятчийската част на нещата, пък може би със следващите проекти, с художествената литература, ще достигна някакво ниво, от което да не ме е срам като редактор, защото аз докато пиша, си редактирам.

Ако следващата книга ще е художествена, тази каква е?

Това беше една идея, която от доста време нося в себе си – да събера разни статии и материали, които съм писала през годините, в едно, защото някои от тях са били харесвани от много хора, а други  аз съм си харесвала и съм си мислела, че хората, за които съм писала, заслужават да бъде разказано за тях. И събрах всички тези истории, но в един момент си казах: “Ама аз малко със стара пита помен правя! Това трябва да има придадена стойност.” И по съвет на моя любим детски приятел Георги Тошев реших да напиша какво се е случвало около тези истории, какво ме е провокирало да ги напиша, какво е станало след това.

Нещата са започнали да стават наистина лични…

Да, след три месеца, като си вдигнах главата от вече готовия материал, установих, че съм написала един адски личен текст. Толкова личен, че се уплаших. Аз по принцип съм много открита, защото смятам, че моят живот и моят капитал са само мой багаж и аз мога да го разказвам без да искам разрешение от някого; че мога да го ползвам без извинение. Това е автентично, което е най-важното според мен. Та, прочетох го и малко се уплаших. Казах си: „Добре, сега ти искаш ли всички хора да го разберат това?” и започнах да връщам обратно и да зачертавам. Обаче започна да става неистинско, да не съм аз. Тук започнах да си скривам раменцето, защото е разголено, да си сложа една жилетчица, да си махна яркото червило, не, не плача, само ми духа вятър в очите… и спрях. Оставих го такова, каквото е, пък каквото ще да става.

Значи се е получило нещо като автобиография? Откога е първата история?

От времето, когато имах много тежък семеен период. Трябваше да взема едно много лично мое решение – дали да се разведа, или не. И си спомням една конкретна случка – как аз минавам пред огледалото в спалнята, поглеждам се в него и на глас казвам нещо на онази жена, която виждам там, защото тогава я чувствах адски чужда: „Ти защо позволяваш да ти се случва това?!“ Това я питам. И това всъщност е бележката под линията, под същинския материал. Защото книгата е с подзаглавие, тя се казва „Близки срещи със смесени чувства“, а то е „Истории с бележки под линия“.