Прилича по-скоро на модел или на волейболистка, изправената ѝ стойка и издължена фигура може в началото да ви подведат. Ще останете изненадани, че за първото „вина“ носи пианото, с което не са се разделяли, откакто е навършила пет години, а второто най-вероятно е ген. В този разговор няма да изпадаме в технически и физически подробности, защото въпреки че учудващо дори за нас, Мария е била част от отбора ни по плажен тенис на Световното в Москва преди година, тя всъщност е един от най-интригуващите млади музиканти, които можем да засечем в мрежата, а и на сцената. Срещали сме я и друг път, но авторският ѝ албум Hearteclipse е причина да я поканим отново на кафе и да помачкаме плюшеното ѝ кученце Одри.

Интервюто представя Мария Каракушева. 

Не исках да те снимаме около пианото, макар че май най-често съм те виждала около него. Всъщност колко време изкарвате заедно?

Това е относително и доста се промени откакто започнах да създавам музика. Като изпълнител съм изкарвала много време на него, за да усъвършенствам чужди произведения. Сега, когато работя над собствени композиции, прекарването над пианото е доста абстрактно, защото създаването на музика е един много различен процес и аз прекарвам всъщност много време над компютъра, тъй като съвременните композитори създават музиката си дигитално. Факт е, че когато композирам, първоначалната идея я създавам на акустично пиано. Може би защото съм музикант, който е започнал да свири на пиано, усещам акустичното пиано по съвсем друг начин от един дигитален инструмент. После прехвърлям идеите си на дигиталните инструменти и работя с музикални софтуери.

За Hearteclipse – първият ми авторски албум, съм отделила най-много време да го подготвя. От създаването на музиката, от избора на произведенията, изпипването, оркестрациите, до самото записване и съответно след това обработката и издаването. Преди да го запиша имах разговор с една американска компания, която предложи да ме издаде Оттам ми обясниха как нормалният период от време по издаването на един албум, без създаването на музиката, е една година. Тогава ми се стори, че са луди и че без тях ще го направя за няколко месеца. Реших в крайна сметка да се продуцирам и да го издам сама. Отне точно една година, както казаха те – без правенето на самата музика (смее се).

Съжаляваш ли, че не те издадоха?

Не. Аз научих много неща покрай този албум. В бъдеще знам какво да правя, бих си спестила много време и нерви в това отношение. А относно самия албум – това са 9 произведения, като по-голямата част от тях са с космическа тема.

Чакай, чакай! Какво значи „космическа тема“? Не е ли изкуството за това – да може всеки да си го интерпретира както иска?

Напротив, за мен голямото предизвикателство е да успея да накарам хората да изживеят нещата, които аз съм изживяла, защото това са лични мои истории, а те до голяма степен са общочовешки. И всяка история е един свят. И като казвам “космос”, не си представям някаква тъмна материя, някъде там далече. Аз по-скоро си представям Космоса отвътре навън. Космосът вътре в нас. Ние самите сме един Космос. Всяко едно произведение е много лично мое сърдечно затъмнение. То е за всеки, който е имал подобно изживяване. Водещите теми са великото явление – любовта и нейното съхраняване към близките и важни същества, възхищението ми към природата и вселената, вярата в собствените ми сили и отстояването на себе си въпреки средата. Всички моменти на тъга, страх или колебание отминават, когато следваш сърцето си. След всяко затъмнение идва светлина. Музиката, която композирах, е съвременна класика, но е разбираема и леснодостъпна, дори за тези, които никога не са слушали класика.

Не е ли малко претенциозно в днешно време да се прави класическа музика?

Не мисля. Правила съм експерименти, изпълнявайки мои авторски произведения и още тогава дойде и голямото ми желание да ги запиша, защото видях, че публиката наистина харесва това, което чува. Аз определям албума като саундтрак без филм. Засега (смее се). Представям си го като много различни истории, но с една обща нишка. Искам да е аудиовизуално изживяване за публиката. Работя с много талантлив визуален артист  – Петко Танчев, с него създаваме към всяко едно парче визуализация, което един ден хората ще видят и чуят в красив концерт. Сега могат да видят видеата към всеки сингъл от албума в канала ми в YouTube.

В идеалния случай музика и визия съществуват добре заедно.

Да, аз имам много малък опит с филмова музика, но е част от представата ми за професионалното ми развитие. Преди време направих музиката на един документален филм на режисьора Ирена Даскалова – „Пеперуда, кацнала на рамото“. Тя ми се довери тогава и според мен беше добро начало в това различно поле – филмовата музика.

Кога се научи да свириш на пиано?

Започнах да свиря на 5 години, по желание на майка ми. Когато ме попита: „Искаш ли да свириш на пиано?, аз казах: „Разбира се.“ Като нещо естествено. А тя е получила съвет от свои близки балетисти, че е хубаво дете, което танцува балет, да свири и на пиано. Аз така и не стигнах до балета. Когато ми взеха пианото, се влюбих в него и забравих за балета моментално.

Не ти ли беше досадно? Много пианисти се оплакват, че в началото им е било доста тегаво.

В детството леко ме е домързявало, но никога не ми е било досадно. В един от тези моменти на мързел нашите ми казаха: „Добре, не е задължително да свириш на пиано, ако не искаш. Можем да го продадем.“ И аз се изплаших. И оттогава не съм ставала от него (смее се).

Възможно ли е да съществува в България независим артист като теб, дори от чисто финансова гледна точка? Да не ти се налага да си барманка вечер например.

Сложен въпрос. Правя го от много години. Всеки има различен опит, но моят е такъв, че съм минала през различни идеи как да успявам да се издържам от това, което обичам да правя. И моето мнение е, че когато си независим артист, независимо къде живееш, трябва да знаеш, че има определени закони, които трябва да следваш, когато работиш. Трябва да знаеш, че има компании, чиито мрежи са доста стабилни и ако си техен артист, е по-лесно. Но пък днес всичко е дигитално и ако някой иска да те чуе, си просто на един клик. Разбира се, трябва да се работи и да полагаш усилия да си правилно позициониран пред публиката. Да знаеш кои са хората, които харесват тази музика, да знаеш как да се представиш. Самата публика е добре да знае, че ако те харесва, трябва да те следва в платформите, където разпространяваш своята музика. Нормални неща, които един артист ако ги няма като основа, няма как да се развива.

Във всеки един бизнес май е така. Трябва първо да знаеш на кого можеш да продадеш продукта си.

Да, ние сме все едно един бранд и правилата за маркетинг са сходни. Преди съм си мислила, че моята работа е само криейтив и свирене. В един момент осъзнах, че това, което е важно, е да си уверен, че можеш сам да се справиш с всичко. И не е невъзможно.