Решението беше за секунди. Открехнах един дървен капак на прозорец, който криеше гледката. И се отвори гледище към Рая. До ден днешен всеки път като погледна през тези прозорци и потръпвам. Човек не може да свикне с такова величие.
Не искам да романтизирам и идеализирам нищо. Трудно е да превърнеш къща на 200 години в дом за хора от голям град. Ремонтът е цялостен. С най-добрата ми приятелка си казваме, че искаме да живеем с удобствата на 21ви век, ама в 20ти. Това е в кръга на шегата, но не само. Идеята ни и мечтата ни е къщата да пази дух и облик, защото те са богатство, но не да бъде музей на едно отминало време, което постоянно напомня за себе си. Искаме да бъде наш дом, а не ние да сме гости в дом от отминали дни. Вярвам само така можем да върнем хората в по-малките населени места. Чрез една успешна среща на полезни практики от миналото с такива от настояще и бъдеще.
Когато купих къщата – мястото беше пусто и позабравено. В последните две години има истинско раздвижване в околността, при нас все още сме малко на принципа и сам войнът е войн, но хубавата новина е, че дори на нашия див склон се очертава скоро да си имаме млада двойка за съседи. Щастлива съм, защото надеждата ми е да съградим едно настояще и бъдеще върху тези основи, оставени от хората преди нас.
Плюсовете за мен са много, но ако трябва да синтезирам – здравето. Това иска труд, но за мен богатството да се храниш с храна родена и отгледана от твоята земя и ръце, това е незаменимо. Отделно движение, въздух, мисълта започва да се събужда. Селото е здраве. Близостта до природата е здраве. А здравето е живот.
Гледам да не позволявам нещо да ми липсва. Ние сме мобилни хора – когато имам нужда от среща с приятели, театър, кино, хубаво кафе в парка – организираме се и си запълваме липсите. Не смятам, че едното трябва да бъде за сметка на другото – с правилна и умна организация на времето – човек може да има всичко в симбиоза.
Гъбите винаги са ме привличали именно заради тази си вълшебна и леко загадъчна страна. А и намирам за доста привлекателно да можеш да си набереш вечерята и то една доста апетитна вечеря. Разбира се – с повишено внимание и никога без познание. На гъбарството обърнах внимание в Норвегия. Там брането на гъби и горски плодове е традиционна разтуха на цели семейства през почивните дни. Но истински да ги бера и познавам се научих в Родопите. Имаме си дядо Мишо и баба Милка там – прекарват топлите месеци в родната къща на Мишо в нашата махала. На 80 години е и ходим из планината за гъби с километри, възхищавам му се. Той ме научи да ги познавам, да ги бера и съхранявам правилно.
За гъби тръгваме много рано, за да се приберем по светло. Прекарваме по цял ден в гората. При нас е доста диво и мечките са ни съседи, винаги вдигаме доста шум, за да ги предупредим, че сме в гората. Удобните обувки са задължителни – рядко ползваме пътеки, дядо Мишо познава планината като дланта си. Знае къде може да има гъби и си имаме маршрути. Другите важни неща са празно стъклено шише, което да си напълня с вода от някое от многото изворчета, кошница и остър нож, за да почиствам гъбите от пръстта още на място – така приготвянето им у дома става много по-лесен процес.
Най-красивата гъба, което съм виждала не е ядлива, но пък е впечатляваща. Тюркоазена в основата, златиста към върха. Опръскана с бели петътца по гуглата и пънчето. Позната като зелена меднянка ( Stropharia aeruginosa )