Кога започна наистина да харесваш тялото си? Да се чувстваш добре в него?

Започнах да харесвам тялото си, когато започнах да се чувствам добре в него. Никога не съм и няма да гоня някакъв конкретен изглед. Беше важно да изляза от затвора, в който ме поставяше то. Не обичах лятото преди, защото топлината ме мъчеше, помня, че исках все да е октомври – да се стъмва по-рано и да е хладно – мрак и дрехи да прикриват дискомфортите – сега не искам летата да свършват, но не е защото нямам целулит по бедрата или съм се вкарала в стандарта за плажно тяло, а защото не ми тежи на душата, моето тяло влезе в своята здрава норма и само това има значение.

Преди няколко дни пусна и пост, свързан с корицата на Космополитън. На нея имаше снимка на младо момиче с наднормено тегло, на която пишеше : Това е здравословно! съгласна съм с реакцията ти, можеш ли отново да кажеш защо тази корица толкова много те ядоса?

Ядоса ме толкова, защото идвам от наполовина толкова излишни килограми и знам каква тежест са били и вреда, и се питам как умножена тежест може да бъде наричана здрава. Смятам твърдението за недопустимо безотговорно и то от медия с толкова голяма аудитория. Тъжна съм, че светът се обърка така. Да се обичаш значи всеки ден да се бориш за себе си, живота си, здравето си, не значи да приемаш константа от лоши стечения за единствен възможен път. Всеки има шанс за щастие и здраве, и не искам никой да се приема никъде по-долу от това. Родили сме се усмихнати и чисти човечета в здрави, и супер силни тела, защо позволяваме да ни казват как е нормално в този “труден свят” да се чувстваме зле и да се гордеем “че сме изкарали деня”. Когато видя такива изречения да циркулират из мрежата и ме побиват тръпки. Няма по-голям дар от това да си жив на тази съвършена планета – трябва да се отнасяме с благодарност към шанса.

Цитирам те : Ако някой беше подал ръка на моето аз, на 17, много неща щях да си спестя в следващите 10 години”. Какво би казала на своето 17 – годишно „аз” ?

Да се обича и да се бори за себе се. Да се грижи за себе си. В никакъв случай не бих се посъветвала да се приемам такава, каквато съм била. Бих се погледнала в очите с думите, че заслужавам най-доброто, но да го имам зависи само от мен самата.

Известна част от живота си прекарваш в Осло. Какво правеше там?

Винаги съм била странно привлечена от Скандинавието и в един момент просто му дойде времето, тук се задушавах от събития от личен характер, обичам да излизам от зоната си на комфорт. Заминах сама. В Осло записах курс по фотография в школа. Изключително обогатяващо преживяване, но и пак там си дадох сметка колко богата е страната ни и че шансовете за мечтите ми са в България, не в Норвегия.

Казваш, че едни снимки в Пирин са обърнали живота ти и си решила да се върнеш в България. Разкажи ни за това?

В Норвегия имат особено отношения към едрите хищници. Мечки и вълци са сведени до минимални бройки, чрез ежегодни чистки на родените животни над допустимото число, което е колкото да кажем, че съществуват в дивото, но само толкова. Причини много – опасност за хората в дивото, за дивеча, за животновъдството. За мен това беше непонятна политика и подхванах фотографски проект за България и по-конкретно как тук се справяме с доста по-солидни бройки мечки и вълци, и все още имаме планински туризъм и стада по ливадите. Това ме отведе при Сидер Седефчев и Елена Цингарска в село Влахи в Пирин. При техните 600 каракачански овци и десетки верни каракачански кучета. По 4 месеца един овчар, 10 кучета и стадото живеят в подножието на Вихрен за своята лятна паша. Долината така ехтеше от чановете вързани на вратовете на овцете, че изпадаш в особено състояние на духа. Много сълзи изплаках там по родината и по безхаберното ни отношение към нея. Когато показах краткото си филмче на организацията, която се бореше за вълците в Осло – скандинавците и те плакаха. Изкарах още три месеца там в мислене, но странството ми приключи с голяма категоричност, че искам ако нещо  мога да създам – да го създам на родна почва, колкото и повече труд и нерви да коства.

Ти не просто си се върнала в България, а си купила и стара къща в село на 230 км от София. Това не е ли голяма стъпка за едно младо момиче и как се реши на нея?

От дете природата ми е втори дом. Или първи. Смея се силно в компания, но по душа съм интроверт и често предпочитам своята собствена. Винаги съм мечтала за горски дом. В България се прибрах с толкова много ентусиазъм, че нямах страх от нищо в онзи миг и се радвам, че не се поколебах в тази стъпка. Земята в Родопите е моето богатство и не от материална гледка точка, никога не бих се разделила с нея – ценността ѝ е духовна. Защото аз съм българка и искам тези райски планински склонове, морски брегове, необятни поля, кристални води – те да принадлежат на българи. И да останат за децата ни.