Откривам я в Инстаграм. Някой е споделил нейна снимка. Отивам на профила ѝ. Трябва няколко пъти да увелича снимката, за да се убедя, че не е картина. След като преглеждам всичките снимки, се зачитам и в текстовете под тях. Вече не мога да преценя кое придава по-голяма стойност на другото – текстовете под фотографиите или самите фотографии на думите. Мария снима красиво и готви красиво. Това разбирам от снимките. От разказите ѝ научавам, че след като е изкарала известно време в Осло, един проект я връща в България, само за малко, но „за малко“ се оказва за повече. От няколко години тя не само е в България, но решава, че иска да пусне корени (или да се върне към тях), като купува стара къща в Родопите и изкарва повечето си време там. Снима, публикува, разказва. Така разбирам, че обича да готви, внимава с какво се храни, събира гъби, чисти риба, гледа кокошки, преди време е имала проблеми и битка с теглото си, че не се срамува от стриите, нито да говори за тях. 

Интервюто представя Мария Жекова.

Много ми харесват фотографиите ти. Може би са едни от най-хубавите фотографии на храна, на които съм попадала. Кога започна да снимаш храната си, понякога сготвена, друг път сурова, а често дори все още ненабрана?

Благодаря ти за тези думи! Завършила съм фотографско изкуство. Случайно или не, вчера станаха 6 години откакто започнах да се занимавам основно с кулинарна фотография. Моментът, в който осъзнах, че имам път там, беше спечелването на второ място в конкурс за такава тук в София.Готвенето ми е било страст винаги, но никога не бях снимала храна – своя или чужда. Ала прочитайки в кулинарно списание за възможността, получих прилив на вдъхновение. С много обич заснех тези първи кадри на свои ястия и признанието, което получих беше за мен много мотивиращо и предопредели пътя напред. Винаги съм искала да правя в живота си нещо, което да ме окрилява и храни успоредно, а не просто да слага храна на масата, но тежест в душата.

Трябва да ти призная, че попаднах на профила ти именно заради снимките, а после се зачетох в текста под тях. Ти си умел разказвач и си личи, че имаш специално отношение към храната. Кога започна да приготвяш сама храната си?

За мен храната е център, но нека не се бърка с нахранването като действие. Разбирам го така – храната е център на здравето, не е случайно речено, че сме това, което ядем. Храната е градеж за семейство в моята глава, приготвянето на същата заедно с майка, баба – това са драги спомени на много от нас. Искам да ги имат и моите деца. Или онези неповторими вкусове от неделния обяд при баба от детството. Храната е събирателно. Привърженик съм на една теория, че за развитието на човешките умствени способности не е спомогнала толкова консумацията на сготвено месо, а по-скоро това че при нея хората вече не са яли сами суров къс от същото, пръснати из храсталаците, а са се събирали на група, когато храната е била готова, което е провокирало социални потребности и от там развитие на мисълта. В този ред на мисли винаги съм имала по-специално отношение, но с годините го изчистих от клишета и от няколко години умело прилагам своя собствена философия в кухнята си.

Пак в текстовете ти прочетох, че като малка си имала проблеми с наднормено тегло. Кога се справи с този проблем и как?

Така е и това е една от причините днес храненето да е толкова важно за мен. Не обичам да бъда голословна. Дала съм си сметка през собственото тяло и живот как тя може да бъде болестотворна и целебна – зависи от изборите на приемника. За това и говоря много за това колко е важно за децата да се приготвя домашна храна. Вярвам, че за много семейства сигурно е трудно да намират време, но тук залогът е здраве и вярвам трябва да се подхожда много отговорно. За мен проблемът мина през липсата на редовно хранене у дома, което значи все по-често хранене с бърза или пакетирана храна – което слага прът в колелата на едни подрастващ организъм. Дълго време ми беше нужно да се справя, незнанието как точно да стане, но силната нужда води до още проблеми – глад, лишения, тези не помагат точно толкова, колкото и кроасанът в пакет. Депресията от невъзможността да се справиш пък води до още хранене и се завърташ в един порочен кръг. Качваш – сваляш и обратно. Смея да кажа, че положението овладях истински през последните две години. Всичко започна с една книга ( Lifespan – Why We Age – and Why We Don’t Have To). В нея се говори за пряката връзка между дълголетие, качество на живот и приетата храна, и телесно тегло. Уплаших се. Ценя живота повече от всичко и откровено се уплаших. Започнах да слушам тялото си – така открих продукти откровено вредни за мен. Не ям месо от 10 години, ям риба и яйца, но когато спрях млечните такива – резултатът беше поразително положителен за мен. Всяко тяло има определени нужди и за мен беше ключово да започна да ги отличавам. Вече си имам принцип и го следвам всеки ден – високо качество и по-малко количество, ям разнообразно, ям хляб, паста, ориз, пица, за да не си помисли някой, че се ограничавам. Ям всичко, но държа да е приготвено от мен или там, където са заслужили доверието ми, че качеството седи над печалбата.