Притесняваш ли се дали се е получил? Това е кино, не можеш да промениш нищо.

И в театъра до последно не знаеш дали се е получило, или не. Но там винаги можеш да го оправиш. А тук вече е запечатано във времето. Това ми е любимият израз на Тарковски – „запечатаното време“. Но аз вече гледах филма и казвам, че за мен е точно такъв, каквото исках да стане и каквото мислехме с режисьора, че трябва да се получи. Сега смело и с ужас чакам какво ще се стане с публиката.

Не ти ли е достатъчно, че ти го харесваш?

Достатъчно е. Гледах го като зрител и чисто професионално казвам, че за този формат, за този тип филм сме си свършили работата всички. И смело поканвам хора да го гледат .

Достоевски на всички ли може да говори? И на тези, които не са го чели, и на учениците, и на възрастните хора? Може ли да приемеш доза Достоевски без предварителна подготовка?

Да. Казвам го от опит със „Сънят на смешния човек“, защото то е също много трагичен текст, но съм го предлагал без абсолютно всякаква подготовка и без въвеждащо настроение. Директно в трагичната гама хвърлям публиката. Голяма част от тях остават на половината, има и хора, които си излизат…Но за мен е важно, че изключително голяма част от хората остават потресени и впечатлени от текста, тъй като аз гледам да го изпълня с колкото по-малко може режисьорски решения, за да могат да го чуят. И публиката остава втрещена от историята на големия писател.

Защото театърът извършва тази полезна дейност – да пренася текстове. А Достоевски за мен е едно тайнство. За мен е повече от писател. Това е като свръхтекст, пуснат от небето.

А може би е задължителен, полезен, изстрадал, като документацията на мащаба на страданието, учудващо уловен е. И се питам – как е възможно една човешка душа да улови мащаба на страданието на цяла човешка планета!?

Той Достоевски като че ли предимно това изследва – човешкото страдание.

Да, той се занимава с това, но не просто се занимава, то се излива, той го извършва като количество… Ние, по-малките хора не можем да хванем мащаба на страданието, което се случва около нас. Ние стоим, наблюдаваме го, коментираме го и нищо не правим. Не можем да сме в помощ. Има хора, които помагат, отиват, впускат се директно, а ние мислим…

Когато идвах насам си мислех за това, което се случва в Париж и за Достоевски едновременно – че винаги някъде има един недоволен, непризнат, обиден, слаб човек, който от обида, от завист е готов да извърши най-лошото – убийство. Не мислиш ли, че това се повтаря в живота непрекъснато и непрекъснато и няма край?

Да, въпросът ти е и отговор. Няма и какво да допълня. Стига се до това, че самата цивилизация си изпросва това. И самата тя, нашата европейска цивилизация, като че ли казва: „Това е. Бедните страни да мрат. Ние сме си изградили нашия замък, оправяйте се!“. Това е най-безпомощното нещо и не зная като човек как да реагирам на това, че самите политици вече така говорят, това показват. От мен не може да се получи идея, не мога да помогна с нищо, съжалявам за което. Аз съм прекалено затворен, егоистично в това, което върша, защото може би съм страхливец…Но не мога да намеря думи за избавление или утеха за когото и да било, извън работата и театъра. Защото като човешко същество нямам такива.

А когато ти имаш нужда от такива думи? Обръщаш ли се към някой или сам си ги създаваш?

Сам си ги създавам. Но за мен не искам да говорим, при всичко, което се случва. Дори понякога се чудя за какво са тези интервюта… Но пък от друга страна, светът не може да бъде само смърт. Хората на изкуството трябва да си вършат работата. Това е положението.