Все още ли мислиш, че да оставиш образа на Куката е било вярното решение?

Убеден съм. Когато човек върши работа, подобна на нашата, винаги трябва да слуша сърцето и инстинкта си. За разлика от в живота си, в малкото работа, която съм свършил, съм доста праволинеен и доста принципен. Който ме познава, много добре знае, че не отстъпвам никога от решенията, продиктувани от инстинкта ми. Тоест – убеден съм вътрешно, че когато прекалено дълго правиш едно и също, се изчерпваш, механизираш го и го превръщаш в нещо, което е плод само на мисленето, но не и на сърцето ти. А нашата работа обикновено е комбинацията от двете. Тя е хармонията между мисленето и сърцето.

Тази хармония ли даде на образа на Куката такава плътност?

Естествено. Това е съвсем нормално. Даже в последните 3-4 години, съвсем честно мога да кажа, че повече съм живял като Куката, а не като Мариан. И имам нуждата да се дръпна и да се дистанцирам от тази материя. Да се концентрирам върху други неща, за които имам усещането, че мога да направя. Аз никога не съм го крил – моята голяма любов в изкуството е литературата, не киното или театъра. В крайна сметка аз съм дете на учители, майка ми е учителка по литература.

В момента имаш потребност да пишеш?

Аз винаги съм писал някакви неща, въпросът е, че в повечето случаи не съм успявал да намеря точния начин да изразя това, което усещам. Естествено  никога няма да забравя, че съм актьор и че принадлежа към нашето актьорско съсловие, но на тоя етап писането ме вълнува най-много.

Знаеш ли, че Марлон Брандо казва, че актьорите са повече поети, отколкото шоумени?

Аз наскоро четох пак „Песните на мама“ и откривам, че актьорите може да сме много сложни като същества – егоцентрици, самовлюбени типове, но в крайна сметка, ние много си приличаме и всичките неща, които е написал Марлон Брандо отговарят изключително много на моя начин на мислене и на всички други актьори, предполагам. И навремето, усъвършенствайки се в тази професия, а ти можеш да се усъвършенстваш и без да играеш- това е професионален процес, за който сега няма да говоря, но съм на мнение, че човек може да се усъвършенства еднакво добре и практикувайки професията, и стоейки отстрани и гледайки отдалеч събития, хора, личности, работещи в киното. Та, навремето, аз се опитвах да подражавам, по -точно – да влизам в стила на метод актьорите, от рода на Де Ниро. Но с течение на годините разбрах, че ти си едно и също лице и че хората, които си купуват билетче и отиват в киното, не отиват да гледат „Шофьор на такси“, а отиват да гледат Робърт де Ниро в ролята на шофьора на такси, което потвърждава теорията на Брандо. В крайна сметка важно е личното ти отношение към ролята, защото тя би могла да бъде изиграна от хиляди актьори, но хората отиват да видят отношението на Робърт де Ниро към „Шофьор на такси“. Идеята е да имаш позиция за ролята, която играеш, разположена в цялостния ансамбъл, конструиран от сценариста и режисьора. Да дадеш личната си позиция към драматургията, която е изложена. Така че, актьорската игра се оказва нещо доста просто – всичко опира до това колко си истински през своите чувства, през своя инструмент, който е тялото и съзнанието ти. И как ти можеш да прекараш определена роля и определен текст.