Аз по принцип съм устроен да прощавам.
В живота ми са преминавали много хора. Някои от тях се опитвам да забравя и не мога, някои от тях не искам да забравя, а забравям, но всички са оставили някаква следа в мен, някои са оставили белези и рани, други са оставили положителни емоции.
На тези, които са оставили положителни емоции, аз благодаря, а на тези, които не са оставили положителни емоции, а така наречените духовни белези – аз прощавам, така съм устроен.
Аз лесно кипвам, лесно пламвам, но ми минава. И пак говорим за тази мъдрост, която човек придобива с течение на годините – ти виждаш, че няма никакъв смисъл в отмъщението. Абсолютно никакъв. Отмъщението е свързано със задоволяването на личностното его. За щастие, колкото повече помъдрявам, разбирам, че да поставяш егото си в центъра на събитията, е изключителна грешка и нещо, което не ти носи нищо позитивно. Не бих оставил някой да ме нарани,в никакъв случай, не говорим за такова нещо. Но говорим за този тип – емоционални рани като например – неуспешни връзки със жени, предателство от приятели. Идеята е,че колкото повече помъдрявам, толкова повече разбирам, че всъщност има едно нещо, което води човечеството и човешките същества напред и това е стремежът ни към усъвършенстване. Говоря за материално и духовно усъвършенстване.
Целият прогрес на човечеството е базиран на този, дори мога така да го нарека – човешки инстинкт. Друг е въпросът, че някои от нас се усъвършенстват да бъдат добри, а някои се усъвършенстват да правят бели, да бъдат лоши. Та този стремеж мой, подсъзнателен дори инстинкт за усъвършенстване, ми позволява да прощавам. И не са ми необходими празници, за да зная какво трябва да направя с живота си.
Аз вече съм достатъчно възрастен, за да съм наясно.
Веднага ще ти кажа. Това е един концерт на Шаде, през 93-та година, точно ден, след като пристигнах в Америка. С приятелката ми, която беше там, отидохме на този концерт. Това е един от най-красивите моменти в живота ми. Доста философски и образно приемам този момент, но този концерт е нещото, което както се казва е квинтесенцията на едно човешко съществуване, защото в него има любов, авантюризъм , има ново начало, има отношение към изкуството, отношение към музиката.
Аз съм правил в живота си отвратителни неща със себе си, причинявал съм си какво ли не. Предполагам съм от тези самодеструктивни типове, както психолозите се изразяват. Та тези неща, които съм причинил на себе си, отново водят до някакъв вид мъдрост – и да, вече не съм авантюрист.
Не е. Аз съм така устроен. Винаги съм бил актьор. Просто понякога съм имал нуждата да се дръпна настрани и да не правя това, което най-много обичам.
Дали това е плод на самодеструктивната ми природа или някакъв подсъзнателен инстинкт да запазя отношението си към работата, да не я превръщам в занаят, а да продължава да бъде голямата ми любов, не знам. Но дори сега съм в такъв момент – избрал съм да се дръпна, да съм надалеч, да остана колкото се може сам със себе си.
И със стъпката, която правя съзнателно назад, аз подсъзнателно се опитвам да запазя отношението си към работата.