Кой е твоят остров?

Нещото, което ми помага да се откъсвам, е писаното. Това с писането е много шизофренна ситуация, много халюциногенен момент. Изведнъж ги виждаш персонажите как се лъжат помежду си, как се крият в тоя свят, който хем създаваш ти, хем си воайор. Предпочитам този свят, с джаз, с цигари, пиша си на лаптопа… Много ми е приятен. Това е моето бягство. Или да се видя с готини хора. Такива, с които можеш да си мълчиш, някой, с когото цяла вечер можеш да си размениш пет изречения, но да усещаш, че летят флуиди.

Имаш ли такива приятели?

Намират се. Геро, Зуека, Рачето… Вечеряме например в Зуека – аз, той и Рачков. И виждаш трима уморени клоуни, които мълчат и от време на време се пуска някаква реплика в пространството.

Искаш ли един ден някакви хора да мечтаят да бъдат като теб? Да си техен пример като актьор?

Не. Не съм толкова суетен. По-важно е поколението да оцелее. Много е глупаво някой да те имитира.

Изкуството се прави от личности и индивидуалности, не от случайни хора.

Уникалните хора оцеляват. Дори след време. Това е гадното на нашата професия. Че трябва да можеш умно да чакаш. Да имаш хигиена – кои хора да срещнеш, с кого да работиш.

Кога го разбра това? Кога започна да избираш?

Още от Академията ме дърпаха за различни неща. И един ден Руси Чанев ме попита: „Искаш ли да станеш голям актьор?“ И аз: „Да, разбира се“, а той: „Научи се да отказваш тогава”. „Ама как да отказвам, то няма работа, няма какво да ядем!”. „Искаш ли да те уважават, да станеш голям актьор? Откажи, пробвай!“  И се оказа прав. И постигнах такива малки победи. Фабрицио Коста например върна италиански актьор и каза: „Намерете ми Малин Кръстев.“ Тогава разбираш, че един човек си го спечелил с можене и талант.

Освен можене и талант какво още трябва да умееш, за да си добър на сцена? Какво казваш на твоите деца в студията?

Да отключат себе си. Да махнат навиците си. Тялото ти закърнява в това, което може. Ти можеш без да гледаш да си вържеш обувката, но Маша от „Три сестри “ си ги връзва по друг начин. Дори от такъв малък детайл се започва. За да създадеш чужда плът, трябва да махнеш от себе си всичко. За да можеш да надграждаш, да ти е любопитно. Големият човек много по-трудно се отказва от себе си, от егото си.

Съжаляваш ли все пак, че си останал тук? На друго място хората с твоя талант, с твоя успех са истински звезди.

Не мисля. Първо, не мисля, че съм звезда. Не мисля, че съм повече от друг човек. Публична ни е професията, от което само страдаме по куп причини. Но пък в големите мащаби човек съжалява единствено за тези прекрасни  проекти, които се правят по света и начина на работа там. От друга гледна точка онези хора живеят под невероятен стрес и самота. Мисля, че не бих живял в Америка, въпреки че там приемат своите публични личности и хора на изкуството  като национална гордост. Знаеш ли, когато бяхме в Русия и пътувахме с колегите, шафнерът на влака Петербург – Москва се изпъна и козирува, когато разбра, че сме актьори. И ти става мило от такива неща. А тук – не. Тук много мразим чуждите успехи. Слугинското мислене няма да се изкорени. Ще чете жълтата преса и ще плаче. И докато плаче в боба, не разбира, че е зле. И за човека е много приятно, че и за тези, които гледа по телевизията, на кино или в театър, нещо много гадно може да се напише. Човекът няма усещане, че ние сме визитката на страната. Тук сме „Малинко“. Това е. Но пак ти казвам – има смисъл да се борим. Дори заради българския език. Защото театърът е не само средище на изкуството, но и възпитание. И все по-често млади хора пълнят салоните. Защото имат нужда. Така че нашата работа е мисия и отговорност.