Притесняваш ли се, че след вас идват други поколения и малко наготово – на пълните салони?

Не, напротив, аз съм част от тяхното създаване. И с детската школа, която направих и бях четири години асистент при Ивайло Христов. От това не ме е страх.

Страх ме е от евтините хора, които с лека ръка премазват талантливите.

Някои си мислят, че от тях започва и с тях свършва всичко. И с лека ръка от простотиите на някои директори излезе понятието „мечка“. Защо да сме мечки? Затова, че можем?! Че хората искат да ни гледат?! Под един знаменател влизаме доста хора и съжалявам, но не честно.

Ти самият как оценяваш един актьор? Ето, като дойдат млади момичета и момчета при теб, как решаваш кой „става“?

Много е трудно. Разчиташ на интуиция, на моментния рефлекс и контакт с актьора. Имам една история, за която се сещам, когато ме попитат кой става за актьор и кой не.

Преди години след спектакъла „Лазарица“, в гримьорната дойде Коко Азарян и ме гледа в продължение на две минути. Накрая ми каза: „Майна, ти и домат можеш да изиграеш.“

И аз тогава се пообидих малко. След време не издържах и го питах какво е искал да каже с това, а той ми отговори: „Виж к`во, майна, аз цял живот съм се чудел как да избирам актьорите. И Начо Културата в Пловдив току дойде, погледа ги и каже: „Тоя ще стане голям артист“. А аз: „Глупости, нищо не става от него.“ И обратното – аз му казвам: „Виж какъв млад, готин актьор!”, а той: “Тоя не става, само това може да изиграе!“ И след време наистина познава. И аз го питам: „Добре бе, Начо, как става това, как познаваш?”  И той казва: „Ами седя и го гледам и се питам: „Тоя домат може ли да изиграе? И ако може – значи става.“ И тогава разбрах, че Коко ми е направил истински комплимент.

Страхувал ли си се, че няма да се справиш с някоя роля?

Да, случвало се е. Но зависи много от режисьора. И от ролята, разбира се. Винаги са ми били много скучни роли на Ромеовци, пък и аз, с моята физика и физиономия, какъв секссимвол мога да съм? На сцената винаги съм търсил парадокса, антитезата. Стига човекът срещу теб, режисьорът да знае къде пътувате, къде отивате вие двамата, къде искаш доказуемо да стигнеш с един текст. Защото ако успееш да го докажеш на сцената, ако имаш верен разказ и това вълнува, и слиза долу в салона, и хората ги вълнува, театърът е готов.

Случвало се е да гледам неща с гениален текст и ужасна режисура. И дори текстът не спасява.

Сега нали има всякакви форми – и документален театър, и какво ли не. Аз не виждам какво документално има в това едни актьори да излязат и понеже било по документи, е документално. Ами ти пак се превъплъщаваш. Документален театър за СПИН, да речем.  Докарайте ми тия хора, болни от СПИН, и те да го изиграят това! Това е документално. Другото пак е роля. И винаги се сещам за първо действие на „Чайка“ и Трепльов, който все търси нови форми.

Сега е пълно с млади режисьори, които крещят: „Аз открих топлата вода!” Иска ми се да им кажа: “Прочети четвърто действие на „Чайка”! Успокой се!”

Проблем е, че големите имена не оставиха истинско наследство в българската режисура.

Защо се получи така?

Болни години, болно общество, криворазбрано управление на академии и така нататък. Унижението на твореца у нас е на първо място.