Молиш ли се?

Да. Но като казвам „моля се”, не си представяйте как крещя като обезумял в някаква черква и бия камбаната. Молитвата може да бъде отправена с целенасочената ти мисъл. Това вече е молитва.

А и Господ не се нуждае толкова от нашите молитви. Те са по-скоро „печат за лоялност”.

Ще ти дам пример – ти предполагаш, че децата ти много те обичат, но когато дойдат и ти кажат: „Мамо, обичам те”, ти става хубаво, нали? Така е и между двама души. Чувал съм: „Защо да ти казвам, че те обичам? Ти го знаеш!” Може да поспорим по въпроса. Та, и Господ – той се досеща, че го обичаме, но няма да му стане неприятно, ако от време на време му го казваме.

   Сигурно си насочваш добре мисълта, щом в момента работиш с хора, от които си се възхищавал като по-млад. Как се случи това с „Легендите”?

Ако някой ми беше казал преди 20 години, че на „равна нога” ще изляза с Данчо Караджов, Косьо Цеков, Стенли, Косьо Марков, Митко Кърнев, нямаше да му повярвам. Това са хора, от които съм се учил и на които съм се възхищавал. Това за мен е чест! Те ме поканиха и аз бях много поласкан от тази покана. Казах, че няма изобщо какво да мисля. Готино е да разчитат такива хора на теб. Музикантският комплимент е много голям. Вече имахме концерти и те минаха със страхотен успех. Това са 25 парчета, които хората знаят по-добре от нас. Песни на ФСБ, Тангра, Д2, на моя милост…Дори малко се притеснявах в началото как ще звучи „Има ли цветя” до останалите парчета, но нямаше некакъв проблем. Хората се кефят много на хубавите песни, независимо откога са.

   Каза, че си се притеснявал, че няма да можеш да изпееш „За нежност”. Не мога да повярвам, че след толкова много години и хиляди участия, все още се притесняваш, че не можеш да изпееш нещо!

Мислиш, че рутината ме спасява ли? Аз всеки път много се притеснявам, защото всеки път излизам като на дебют. Провокацията всеки път е нова. Песните са същите, но публиката не винаги е една и съща. И винаги има някой, който не те е слушал на живо. Аз мисля за този човек; за тези, които за първи път слушат Любо. И когато ме питат: „Защо пак ти бие силно сърцето?”, аз отговарям: „Ами, защото не ми е безразлично! Защото ми пука!” Аз ще се притесня много за себе си, когато започна да излизам на сцената с рутина, със спокойствие до скучност. Тогава ще спра и ще започна да правя нещо друго.

   Не вярвам това да ти се случи, но не е ли стресово понякога и много изморително това със сърцето?

Това е социално общуване и трябва да го владееш. То ти коства много, но като ти върне енергията от публиката, се лекува. Има баланс.

   Случвало ли ти се е да не се върне? Като при любовта понякога – ти да искаш да дадеш, но отсреща никой да не иска да вземе?

Имали сме такива случаи. Отиваш на среща и виждаш, че там не стои твоят човек. Много се кефя, че съм имал силата и не съм бил елементарен да стоя, да стискам зъби, за да си изкарам парите. Ставал съм и съм си тръгвал без да си взимам хонорара. Имаше такава случка преди време в един столичен клуб и много хора се присмяха. Влязоха някви мутри, сещаш се историята… Каквото станало, станало. Някои изхейтили Любо, други изхейтили мутрите… Но знаеш ли какво е важното? Това заведение затвори, а Любо продължава да пее.

   Значи нещо в мястото на срещата не е било добро. Кои са най-върховните ти моменти на удовлетвореност, на усещане, че си направил всичко както трябва?

Тези моменти са много малко и не са вследствие на конкретна случка или успех, или аплауз, или нещо професионално. Това е състояние, в което почти винаги си сам. Тогава си казваш: „Толкова съм аз, толкова ми е чисто съзнанието, толкова ми е леко и съм доволен от всичко, което съм направил!” И понеже тези моменти обикновено са нещо като ретроспекция, се обръщаш назад и от нищо не те е срам. Ако си сгрешил, си се извинил. И подреждаш тези неща и казваш: „Харесва ми така! Ако сега умра, няма да съжалявам!” Защото ще се изправиш пред Господ и той няма да те съди за това, че си бъркал. Аз сам ще се осъдя, че не съм си простил.

   Ти умееш ли да казваш: „Прости ми”?

Да, често. На улицата, на близките си, на познати и непознати. Наскоро някъде чух някой да говори за прошката и много ми хареса. Беше нещо като: „Прошката не е да кажеш: „Прощавам!“ Прошката е да забравиш. Тогава си простил наистина. Трябва да се трият тия неща, лошите. Аз имам избирателна памет. Пък и забелязала ли си, че мозъкът ни по принцип така е създаден – да помни хубавите неща, а лошите да ги омаловажава. Виж колко е интересно, че ни е даден такъв код. За да не изгърмим.

Датите от турнето на „Легендите“ може да видите на страницата им във фейсбук.