Самият ти често ли си правил трудни избори? Аз съм свидетел, че дълго време, години мислеше, преди да се разделиш с групата и да поемеш по свой самостоятелен път.

Постоянно правя избори и почвам отначало, и ми харесва, че го правя, че нямам страх. Някой ще каже: „Не е съвсем отначало, нали все пак имаш натрупани дивиденти.” Така е, и слава богу, че е така. По-страшното е да си натрупал дивиденти и да не можеш да направиш избор. Да те е страх. Страхът е най-голямата гадост. Той не би трябвало да съществува. Откъде и защо се страхуваме? Страхуваме се от нещо, което не се е случило. Де факто, този страх е само идеята за нещо; че може нещо, което не се е случило, да се случи. Но де факто, то не се е случило. Ако това си го въртим в главата, ще видим колко по-лесно е и колко по-свободен се чувстваш.

Пък и мисля, че хората, които променят света, са точно такива – не ги е страх.

Говорихме наскоро с някой за страха и той ме попита: „Не е ли налудничаво да не те е страх например, че животът ти ще спре утре?” Аз нямам такъв страх. Аз смятам, че телесно и материално имаме кратък път. Другият, дългият започва после…

 Обещай ми!

Обещавам ти! (смее се) И в същия този разговор някой каза: „Безумно е! Човек трябва да се защити, когато е застрашен!” Това е друго. Аз го наричам чувство за самосъхранение – това е разликата. Когато трябва да предприемеш действие, за да се предпазиш. Би било глупаво да не те е страх да скочиш от 12-тия етаж, например. Затова ти е даден мозък, разум. Има и библейски примери.

Дяволът е казал на Христос: „Скочи от тази скала и ако баща ти – Отеца, наистина те обича, ще прати ангели и те ще те хванат и ще те носят нагоре.” И Христос отвърнал: „Писано е: „Не изпитвай Господа, твоят Бог.” Това значи, че ако баща ти предварително ти е разказал за гравитацията и ти въпреки това скочиш от 12-тия етаж, значи си безумен. Той те е предупредил. Затова ти е даден разум, освен душа и сърце. Той ни отличава от животните.

Те носят дух и инстинкт, а ние – и разум, и съзнание.

   В музиката използваш ли разума си или оставяш всичко на сърцето?

В изкуството е задължително – не може да не се използват всички неща, които са ти дадени. Главата затова ти е на раменете, за да направи анализ на всичките чувства, които не могат да бъдат описани с думи. Затова често използваме различни форми на изказ, за да опишем това, което често е неописуемо. Хиляди години наред пишещи, свирещи, играещи, рисуващи хора се опитват да опишат любовта и все още има какво да се каже за нея. Има уникални попадения на музиканти, писатели, художници, които поглеждат любовта от нов ъгъл. Това е като една топка с безброй пиксели. Всеки с неговата версия се опира в същата повърхност, но всеки от неговия ъгъл. Така си го представям – като сфера, която се състои от различни гледни точки. Всички говорим за едно и също, но всеки е със своята истина.

   Това е, когато те води мисълта за любовта. Но понякога изпитваме гняв – понякога и той ни води. При теб не се ли е случвало?

Сега се замислям, че гняв е един от смъртните грехове. Да се гневиш е абсолютна деструкция и то не към другите, а към себе си. Няма някой, който да не се е разгневявал, да не е намразвал. И не е въпросът да не ни се случва. Въпросът е да не го храним този вълк, защото той е много гладен.

Нали знаеш притчата за двата вълка в нас – добрият и лошият. И двамата са там, важното е кой храним.

Та, не е въпросът да не си помисляме зло. Въпросът е да не държим на него, да не го захранваме, да не мислим, че това може да е начин да вървим напред. През мен е минавало всичко, което минава през всички хора, но се старая да не давам храна на този вълк. И когато пея, съм по-добрият Любо от Любо, който не пее и мисли разни неща. По-добре да пея и да правя музика. Този образ ми е по-ценният.

   Какво те гневи?

Гневи ме унифицирането в изкуството. „Най-големият”, „най-известният”, „най-успелият” и т.н. Много ми се иска да говорим за това, че всеки творец трябва да бъде приеман като единствен и уникален. Обобщенията в изкуството ме побъркват. Не говорим за маркетинг – доходи на година, въртене в ефир и т.н. Това е друго. Така че, ако имам цел, това е в България да започне да се наблюдава такова мислене спрямо изкуството – да се знае, че за всеки влак си има пътници и понякога някои могат да бъдат учудени, че някой влак изобщо съществува и че в него има повече пътници, отколкото в неговия. Това, че не се интересуваш от нещо, не значи, че то не се е случило.

   В последните десетина години има един влак, който е пълен догоре, и честно да ти кажа, мен малко ме притеснява този факт…

Разбирам за какво говориш. Ние не можем да съдим и тоя влак. Тоя влак си пътува и твоят също си пътува.

   Притеснява ме какво ще стане, ако пътуват един срещу друг…

Това вече е интересно. Ако сме по едни релси и го няма това, което отклонява влака, тогава трябва да мислим. И ще разберем, че явно, от едната страна, има агресия и трябва да има антидействие. Защото все единият влак е знаел, че тръгва по релсите на другия. Но аз не смятам, че има такива влакове един срещу друг. Ако не искаш да се качиш в даден влак, не се качваш. Или ако се усетиш, че не си за него, просто ще слезеш на другата гара.

   Как се чувстваш, като чуеш музика, която истински харесваш?

Като влюбване е – пеперуди в стомаха. И някак всичко се подрежда и то по твоя начин, с твоите цветове. Аз виждам картини. Дори като пиша текстове към музика, пак виждам картини и започвам да ги описвам с думи. Представям си визуално историите, в които ме праща тази музика. Не мога да пиша музика по текст. Музиката винаги е първа. Свързвам я с начина, по който Господ може да докосва. Да ти създаде абсолютен мир, да си равен със себе си, не с другите. Ти да се уравновесиш, да се съгласиш със себе си и да си точно това, което трябва да бъдеш. Само трябва да се отпуснеш, да се отдадеш. Като общуването с Господ е. Какво толкова имаш ти да му кажеш, което той не знае!?