Чудех се как да започна този материал, защото зная, че за Любо вече са казани много неща. Тогава попаднах на един материал от колегата ми Васко Громков за концерта на Ерос Рамацоти , в който открих нещо, което много ми хареса: „Знаете ли защо Ерос не се появява с мотор на сцената, а излиза по анцуг? Защото може да пее.” И веднага се сетих за Любо. Виждала съм го как сам пълни сцената. Без декор, без балет, без фоейерверки, парашути и беквокалисти. Ей така, по дънки, с тишърт и маратонки. С гласа си. С говоренето си. С харизмата си. Той е това, което са истинските звезди – той не просто пее, той проповядва. Проповядва любов и вяра, и надежда. И те кара да мислиш, че неслучайно е целунат с този талант.

Това си мисля и докато гледам видеото към съвместната му песен с Константин Цеков (ФСБ). „За нежност” е толкова въздушно, леко, красиво парче, толкова далеч от всякакъв напън и претенция, толкова е „Любо”.

За Интервюто е чест да представи премиерно „За нежност“и да разговаря с Любо Киров.

Много ми харесва! Много е ФСБ, обаче си го направил през себе си. От август говорим за песента и видеото, откога всъщност е идеята за тях?

Предложението дойде от Косьо Цеков. Каза ми: „Имам проект за радиото, аз правя песни и каня гости, които пеят”. Покани ме и когато чух парчето, реших, че това може да бъде изпято само във ФСБ . Много се притесних, но нямаше как да откажа. Стегнах се, концентрирах се, влезнах в студиото и го изпях. Когато излязох, Косьо с неговия маниер, с такъв „стоун фейс” ми каза: „Ето бе, видя ли, че много хубаво го изпя! Какво толкова се притесняваше?” А аз буквално щях да колабирам на записа. Все пак Косьо е голям музикант – единственият носител на „Грами” в България, въпреки че не иска много-много да се говори за това. Но за мен това е историческо. Дори и за песента предложи: „Пиши се само ти”. Как да се пиша само аз!? Тя е на Константин Цеков и Любо Киров. А видеото го направи Васко Стефанов. Решихме да е черно–бяло и като видяхме крайния резултат, разбрахме, че нищо повече не му трябва. Музиката носи картината. Аз го продуцирах като видео, БНР го продуцира като аудио.

Значи, връщаш се от Лондон, където си бил за една вечер, имаш участие вечерта, гледаш видеото, а след интервюто с мен пак отиваш на участие? Явно Лондон добре те е заредил?

Докато бях там, за пореден път видях откъде Ню Йорк е взел цялата си философия. Иначе освен самото място и културният момент там ме зареди. Да отидеш в по-малък театър от Народния и да си на четири метра от Никол Кидман, която е решила да играе в театрален сезон в Лондон, е мирис не само на култура, но и на голяма свобода. Хората правят това, което обичат и харесват. Не вярвам това да е някакъв много сериозен финансов deal за нея.

Дори най-вероятно напротив, често големите звезди на киното продуцират театралните си спектакли.

Да. И аз се докоснах до това разбиране на холивудските звезди, които са толкова големи именно заради тези неща, не заради грандиозните холивудски продукции. Това са хора, които могат да си позволят да се появат и в малък театър, и в супер скъп блокбъстър. Пиесата с Никол Кидман се казва „Фотограф 51”. Играта беше безкомпромисна и ми направи впечатление, че те наистина живеят, докато са на сцената. Хареса ми, че го няма онзи театрален маниер – не играят олд скуул театър, леко превзето, както все още може да се види тук. Беше малко все едно гледаш филм – много истински и много динамичен диалог. Постановката беше за историята на жената, която е направила една снимка и по нея е направен моделът за ДНК. Тя не получава Нобелова награда за това – получават я двама други, които крадат снимката от нея. Тя остава неизвестна и по-късно умира от рак. Та, освен играта и всичко останало, ме впечатли и историята.

Страхувал ли си се някога да не останеш неразбран приживе? Това се случва често с хората на изкуството.

Винаги през главата минават подобни неща и се сещам за хора, за творци, които през целия си живот не са преживели някакви комерсиални върхове. Наскоро бяхме в Амстердам и си говорихме точно това за Ван Гог. Особено при художниците, има такива, които приживе не са продали една картина, а след смъртта им картините струват милиони. Но като ме питаш за реален страх – да не изпадна в подобно положение – ние така или иначе сме в регион, в който перманентно сме си в такова положение. А и това не може да занимава артиста по ежедневен начин, не може да е двигател. Аз гледам да не изпадам в стереотипи, защото два пътя еднакви няма. Пък и за изкуството не може да се мисли като за спорт, защото в него няма „вярно” или „невярно”. То е относително, всеки има своя истина спрямо изкуството. Само човешките истини са константни.

Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че тя се усмихва на едни повече, отколкото на други?

Аз смятам, че съдбата се усмихва на всички и то поравно. Изборите, които обаче трябва да направим, са много лични. И не мисля, че има някой, който да е роден привилегирован и да му се отнеме възможността да успее. Ако някъде нещо не му се случи, то е поради личен избор. Господ е съвършената любов – той обича всичките си деца поравно. Ето, ти обичаш двете си деца еднакво. Не можем да говорим за два различни шанса, които им даваш. И ако някой не харесва съдбата си, той трябва да преосмисли изборите си.

Самият ти често ли си правил трудни избори? Аз съм свидетел, че дълго време, години мислеше, преди да се разделиш с групата и да поемеш по свой самостоятелен път.

Постоянно правя избори и почвам отначало, и ми харесва, че го правя, че нямам страх. Някой ще каже: „Не е съвсем отначало, нали все пак имаш натрупани дивиденти.” Така е, и слава богу, че е така. По-страшното е да си натрупал дивиденти и да не можеш да направиш избор. Да те е страх. Страхът е най-голямата гадост. Той не би трябвало да съществува. Откъде и защо се страхуваме? Страхуваме се от нещо, което не се е случило. Де факто, този страх е само идеята за нещо; че може нещо, което не се е случило, да се случи. Но де факто, то не се е случило. Ако това си го въртим в главата, ще видим колко по-лесно е и колко по-свободен се чувстваш. Пък и мисля, че хората, които променят света, са точно такива – не ги е страх. Говорихме наскоро с някой за страха и той ме попита: „Не е ли налудничаво да не те е страх например, че животът ти ще спре утре?” Аз нямам такъв страх. Аз смятам, че телесно и материално имаме кратък път. Другият, дългият започва после…

Обещай ми!

Обещавам ти! (смее се) И в същия този разговор някой каза: „Безумно е! Човек трябва да се защити, когато е застрашен!”. Това е друго. Аз го наричам чувство за самосъхранение – това е разликата. Когато трябва да предприемеш действие, за да се предпазиш. Би било глупаво да не те е страх да скочиш от 12-тия етаж, например. Затова ти е даден мозък, разум. Има и библейски примери. Дяволът е казал на Христос: „Скочи от тази скала и ако баща ти – Отеца, наистина те обича, ще прати ангели и те ще те хванат и ще те носят нагоре.” И Христос отвърнал: „Писано е: „Не изпитвай Господа, твоят Бог”. Това значи, че ако баща ти предварително ти е разказал за гравитацията и ти въпреки това скочиш от 12-тия етаж, значи си безумен. Той те е предупредил. Затова ти е даден разум, освен душа и сърце. Той ни отличава от животните. Те носят дух и инстинкт, а ние – и разум, и съзнание.

В музиката използваш ли разума си или оставяш всичко на сърцето?

В изкуството е задължително – не може да не се използват всички неща, които са ти дадени. Главата затова ти е на раменете, за да направи анализ на всичките чувства, които не могат да бъдат описани с думи. Затова често използваме различни форми на изказ, за да опишем това, което често е неописуемо. Хиляди години наред пищеши, свирещи, играещи, рисуващи хора се опитват да опишат любовта и все още има какво да се каже за нея. Има уникални попадения на музиканти, писатели, художници, които поглеждат любовта от нов ъгъл. Това е като една топка с безброй пиксели. Всеки с неговата версия се опира в същата повърхност, но всеки от неговия ъгъл. Така си го представям – като сфера, която се състои от различни гледни точки. Всички говорим за едно и също, но всеки е със своята истина.

Това е, когато те води мисълта за любовта. Но понякога изпитваме гняв – понякога и той ни води. При теб не се ли е случвало?

Сега се замислям, че гняв е един от смъртните грехове. Да се гневиш е абсолютна деструкция и то не към другите, а към себе си. Няма някой, който да не се е разгневявал, да не е намразвал. И не е въпросът да не ни се случва. Въпросът е да не го храним този вълк, защото той е много гладен. Нали знаеш притчата за двата вълка в нас – добрият и лошият. И двамата са там, важното е кой храним. Та, не е въпросът да не си помисляме зло. Въпросът е да не държим на него, да не го захранваме, да не мислим, че това може да е начин да вървим напред. През мен е минавало всичко, което минава през всички хора, но се старая да не давам храна на този вълк. И когато пея, съм по-добрият Любо от Любо, който не пее и мисли разни неща. По-добре да пея и да правя музика. Този образ ми е по- ценният.

Какво те гневи?

Гневи ме унифицирането в изкуството. „Най-големият”, „най-известният”, „най-успелият” и т.н. Много ми се иска да говорим за това, че всеки творец трябва да бъде приеман като единствен и уникален. Обобщенията в изкуството ме побъркват. Не говорим за маркетинг – доходи на година, въртене в ефир и т.н. Това е друго. Така че, ако имам цел, това е в България да започне да се наблюдава такова мислене спрямо изкуството – да се знае, че за всеки влак си има пътници и понякога някои могат да бъдат учудени, че някой влак изобщо съществува и че в него има повече пътници, отколкото в неговия. Това, че не се интересуваш от нещо, не значи, че то не се е случило.

В последните десетина години има един влак, който е пълен догоре, и честно да ти кажа, мен малко ме притеснява този факт…

Разбирам за какво говориш. Ние не можем да съдим и тоя влак. Тоя влак си пътува и твоя също си пътува.

Притеснява ме какво ще стане, ако пътуват един срещу друг…

Това вече е интересно. Ако сме по едни релси и го няма това, което отклонява влака, тогава трябва да мислим. И ще разберем, че явно, от едната страна, има агресия и трябва да има антидействие. Защото все единият влак е знаел, че тръгва по релсите на другия. Но аз не смятам, че има такива влакове един срещу друг. Ако не искаш да се качиш в даден влак, не се качваш. Или ако се усетиш, че не си за него, просто ще слезеш на другата гара.

Как се чувстваш, като чуеш музика, която истински харесваш?

Като влюбване е – пеперуди в стомаха. И някак всичко се подрежда и то по твоя начин, с твоите цветове. Аз виждам картини. Дори като пиша текстове към музика, пак виждам картини и започвам да ги описвам с думи. Представям си визуално историите, в които ме праща тази музика. Не мога да пиша музика по текст. Музиката винаги е първа. Свързвам я с начина, по който Господ може да докосва. Да ти създаде абсолютен мир, да си равен със себе си, не с другите. Ти да се уравновесиш, да се съгласиш със себе си и да си точно това, което трябва да бъдеш. Само трябва да се отпуснеш, да се отдадеш. Като общуването с Господ е. Какво толкова имаш ти да му кажеш, което той не знае!?

Молиш ли се?

Да. Но като казвам „моля се”, не си представяйте как крещя като обезумял в някаква черква и бия камбаната. Молитвата може да бъде отправена с целенасочената ти мисъл. Това вече е молитва. А и Господ не се нуждае толкова от нашите молитви. Те са по-скоро „печат за лоялност”. Ще ти дам пример – ти предполагаш, че децата ти много те обичат, но когато дойдат и ти кажат: „Мамо, обичам те”, ти става хубаво, нали? Така е и между двама души. Чувал съм: „Защо да ти казвам, че те обичам? Ти го знаеш!” Може да поспорим по въпроса. Та, и Господ – той се досеща, че го обичаме, но няма да му стане неприятно, ако от време на време му го казваме.

Сигурно си насочваш добре мисълта, щом в момента работиш с хора, от които си се възхищавал като по-млад. Как се случи това с „Легендите”?

Ако някой ми беше казал преди 20 години, че на „равна нога” ще изляза с Данчо Караджов, Косьо Цеков, Стенли, Косьо Марков, Митко Кърнев, нямаше да му повярвам. Това са хора, от които съм се учил и на които съм се възхищавал. Това за мен е чест! Те ме поканиха и аз бях много поласкан от тази покана. Казах, че няма изобщо какво да мисля. Готино е да разчитат такива хора на теб. Музикантският комплимент е много голям. Вече имахме концерти и те минаха със страхотен успех. Това са 25 парчета, които хората знаят по-добре от нас. Песни на ФСБ, Тангра, Д2, на моя милост…Дори малко се притеснявах в началото как ще звучи „Има ли цветя” до останалите парчета, но нямаше некакъв проблем. Хората се кефят много на хубавите песни, независимо откога са.

Каза, че си се притеснявал, че няма да можеш да изпееш „За нежност”. Не мога да повярвам, че след толкова много години и хиляди участия, все още се притесняваш, че не можеш да изпееш нещо!

Мислиш, че рутината ме спасява ли? Аз всеки път много се притеснявам, защото всеки път излизам като на дебют. Провокацията всеки път е нова. Песните са същите, но публиката не винаги е една и съща. И винаги има някой, който не те е слушал на живо. Аз мисля за този човек; за тези, които за първи път слушат Любо. И когато ме питат: „Защо пак ти бие силно сърцето?”, аз отговарям: „Ами, защото не ми е безразлично! Защото ми пука!”. Аз ще се притесня много за себе си, когато започна да излизам на сцената с рутина, със спокойствие до скучност. Тогава ще спра и ще започна да правя нещо друго.

Не вярвам това да ти се случи, но не е ли стресово понякога и много изморително това със сърцето?

Това е социално общуване и трябва да го владееш. То ти коства много, но като ти върне енергията от публиката, се лекува. Има баланс.

Случвало ли ти се е да не се върне? Като при любовта понякога – ти да искаш да дадеш, но отсреща никой да не иска да вземе?

Имали сме такива случаи. Отиваш на среща и виждаш, че там не стои твоят човек. Много се кефя, че съм имал силата и не съм бил елементарен да стоя, да стискам зъби, за да си изкарам парите. Ставал съм и съм си тръгвал без да си взимам хонорара. Имаше такава случка преди време в един столичен клуб и много хора се присмяха. Влязоха някви мутри, сещаш се историята… Каквото станало, станало. Някои изхейтили Любо, други изхейтили мутрите… Но знаеш ли какво е важното? Това заведение затвори, а Любо продължава да пее.

Значи нещо в мястото на срещата не е било добро. Кои са най-върховните ти моменти на удовлетвореност, на усещане, че си направил всичко както трябва?

Тези моменти са много малко и не са вследствие на конкретна случка или успех, или аплауз, или нещо професионално. Това е състояние, в което почти винаги си сам. Тогава си казваш: „Толкова съм аз, толкова ми е чисто съзнанието, толкова ми е леко и съм доволен от всичко, което съм направил!”.И понеже тези моменти обикновено са нещо като ретроспекция, се обръщаш назад и от нищо не те е срам. Ако си сгрешил, си се извинил. И подреждаш тези неща и казваш: „Харесва ми така! Ако сега умра, няма да съжалявам!”. Защото ще се изправиш пред Господ и той няма да те съди за това, че си бъркал. Аз сам ще се осъдя, че не съм си простил.

Ти умееш ли да казваш: „Прости ми”?

Да, често. На улицата, на близките си, на познати и непознати. Наскоро някъде чух някой да говори за прошката и много ми хареса. Беше нещо като: „Прошката не е да кажеш: „Прощавам!. Прошката е да забравиш. Тогава си простил наистина. Трябва да се трият тия неща, лошите. Аз имам избирателна памет. Пък и забелязала ли си, че мозъкът ни по принцип така е създаден – да помни хубавите неща, а лошите да ги омаловажава. Виж колко е интересно, че ни е даден такъв код. За да не изгърмим.

Датите от турнето на „Легендите“ може да видите на страницата им във фейсбук.