Ооо, полвин книга съм написала за таз Америка! Много ми хареса. Абе то мен кадет да ма пуснеш, май навсякаде ми харесва. Ама пусто, кат не разбират немски, а аз не им разбирам американския? Добре, че бях на гости на мойта братовчедка Надя, че да ми обеснява сичко. Тя пък от двайсе години там и забраела българския. Викам: „Не говориш ли на български тука?” „Само една българка имам, вика, кака Трайка. С нея на български , че тя пък английски не говори.” Викам: „Отскоро сигур е тука.” Надя вика: „Не, от десет години е тука с децата си, даже ѝ изтичала зелената карта, трябвало за гражданство да иде, ама си натискала парцалите, щото едно гудморнинг не мож да каже. Нито знай каде да иде да си подаде документите, нито какво да продума. Като получава писма на английски, сабира ги по две седмици в една торбичка и га ида аз, превеждам й сичко.” „Ами – викам – за какво е дошла тука?” „По цял ден седи вкъщи”, вика. Фризьорка била, не постригвала хубаво, ама другите българи от съжаление ходели при нея, кво да я праят горката, пък й пет долара вземала само. Мъжа й карал тирове по цели седмици, а комшийката й водела децата на училище и ги прибирала. Трайка по цял ден вкъщи затворена, че ни кола мой да кара, ни книжка има, ни знай да приказва. Не била излизала никога на центара, страх я било да са загуби. „Еее, брао – викам – Аз съм от три дена тука, ама вече научех гудморнинг, хеванайс дейс и какво беше другото, че го забрайх. А тя от десет години тука и не знай в какъв град живей? Едно магаре от Куртово конаре да беше докарала тука, досега щеше университетска диплома да изкара.” Надя как са смя, като казах за магарето.
Много ясно. Едно време, га додох, бях с договор от бюрото по труда и тогаз на пращаха на курс три месеца. Другите българки ги мързеше да ходят, че и училището беше далеч. Те гражданки пловдивчанки, не са научени да ходят три километра на високи токове и да си губят времето да учат немски. Ама леля ти кат каза: „Аз мой да съм единствената от село, ама да не съм по-проста от тях?” Сутрен на курс, следобед пишеш домашни, а по цяла нощ на работа у фабриката. Работех на една фабрика за автокастофони. Абе малко забивах глава на масата, ама три месеца са изкарват. После дадах осемдесе марки за втори курс, тогава нямаше евро още, и викам: „Може гладна да стоя, ама докат не го науча тоз език, ша ходя на курс!”. И го научих, де. Сичките кикимори тогава си заминаха, само аз и до ден днешен съм си в Германия.
Когат хората спират да са хора. Когат са хокат един друг, карат са за глупости, за религии и политики, когат са водят войни, когат са избиват невинни хора, когат гладуват деца, ей такива работи.
Пиша го на писмо до един близък човек, ама кат ми излезе книгата, ша разбереш на кого точно.
На много работи са радвам аз. Неска са зарадвах, че беше мъгла, а в дванайсе и полвина напече слънцето. Вчера са зарадвах, че намерех една тетрадка, кадет я търсех месец и полвина. На билетите за Адел са радвах и чак плаках. Радвам са, че пак ходих на гости на Гергана в Амстердам на Нова година. Много са зарадвах, когат едно момичанце от Сливен ми писа на Фесбука, че си взело изпита и една друга взела книжка, защот леля им Дочка им стискала палци. Радвам са, че съм здрава и мога да си харча цялата заплата за ескурзии.
Да събера сичките си приателки един ден на един стадьон, да пече слънце и ний да седнем на тревата, да ядем баница и отпред да дойде Адел да ни пей. А аз ша свиря на пиано. Или на китара, че то цяло пиано как да го занесем на стадьона.
Рядко, леле. Тоз магазин за обувки по Коледа и Нова година е най-пълен. Гачели през цялата година на върже държани, чакат да дойдат празници и като са сурнат, нямат спиране. Викам: „През другото време боси ли ходят?”
Какво да ма гледаш мене? Бостанско плашило не си ли виждала? Някой ден Славито като ма покани, ша ма видиш. Да сме живи и здрави дотогава само.
Портретът на леля Евдокия е нарисуван от Петя Русева – дъщеричката на една от приятелките ѝ във фейсбук. Повече за приключения на Дочка може да научите ТУК или в предстоящата книга.