Не са ли много различни от нас тези германци? Как свикна с техния манталитет?

Абе то на хубавото лесно са свиква, ама кат видиш две кикимори с розав анцуг адидас, да флизат в магазина, едната фанала един айфон и тъй са забляла по него, че са буторяса в една етажерка и сабори сичките обувки от нея, а другата отишла на другия край на магазина и са провиква кат краварка: „Румянооо, ела да видиш какви резилни ботуши намерих!”, с ей тоз манталитет хич не мога да свикна. Иначе немците са спокойни хора, няма панаири, никой не та овиква, не закъсняват за работа и са много възпитани. Повечето.

Снимаш, пишеш, страницата ти във Фейсбук се радва на много фенове… Кой ти помага с „техниката“?

Десет хиляди станаха и са все хубави хора. Леля ти Дочка има най-хубавите хора за приателки. Иван ми прай сичкото. Той ми напрай Фесбука, той ми избра конфутера даже, той ми показва как да пиша, как да кача снимка и даже и интернет странижа ми напрай – www.dochka.de. Ама на нея по-трудно и не мога да й свикна, затуй нищо не съм писала там.

Каква музика слушаш?

Ооо, всякакви обичам. Иван ми записал на телефона едно цигу-мигу. Като опера, ама без да пеят. Него най-много го слушам. Имам и едно Шанзелизе – и него обичам. А когат ходих в Португалия, си купех един диск от едни деца. Двайс–двайспет годишни да бяха, не повече. Момчето свири на китара, а момичето пей, седнали на бурдюра и турели една шапка отпред. Аз винаги си купувам от улични музиканти, когат ми харесат. Имам у дома двайсе и три диска. А най-любимата мий Адел. Една нощ я гледах на конфутера до три и полвина, а после станах в пет и полвина за работа и бях кат пушка. Шефа вика: „Влюбена ли си неска, не знам, ама тичаш из магазина кат млада сърна.” За Коледа колежките ми събрали пари и ми купели билет за концерта на Адел в Кьолн догодина. Да сме живи и здрави дотогава само. Пък колко ревах!

Споменаваш Иван. Гадже ли ти е?

Не, не. Едно българче е, живей наблизо до нас.

Откъде го познаваш?

Ходех да изпращам една Невена на летището, да си заминава за България. И кат ма напъна по едно време, ма какъв дрисък него ден ма мъчеше. И тичам аз вече из едни коридори, тичам, то летището голямо. Не мога да намеря тоулетна. Брех, кво ша прая. Ни тоулетна, ни хора. По едно време са задава един, ма тъй наперен бая беше. Ръцете му колкот моя бут. Намазал косите, една бяла хубава риза, черен панталон, малко мязаше на сервитьор, ма накипрен кат за свадба. И тътрузи подире си едно малко куфарче. Викам тоз гачели ша работи на летището, щом излиза от вратата. И му викам на немски отдалеч: „Извенявайте, търся тоулетната, много спешно!”. Той вика: „Да ти мязам на информация?”. „Ми – викам – като та гледам как си облечен, сигур ша знаеш къдей”. Той са тупа по рамото и вика: „Четери ленти имам, от десет години съм пилот”. Викам: „Браво бе, за десет години как не разбра кадей тоулетната?” Обаче не са спря, ами върви напред, а аз тичам след него. Аз ми къси краката, затуй тичам. А той кат отвори пергела, с две крачки и стигна до Мюнхен чак. С тез големи обувки, лум лум лум, гачели по ламарина върви. Хич не ма отрази. Само потупа лентите и избуча нещо, ама хич не го чух. И аз казах „Данкешон”, позабавих малко крачка и си приказвам на мене си, на български. Викам: „Ооооох, да ти пикая на униформата, зарад твойте глупави ленти ша са подрискам сега.” И той както трака с тез големи обувки, както са беше засилел, като наби спирачка, ма такваз спирачка наби, че как не фръкна не знам. Аз ако бях, щях да съм забила нос в стената отпред. Обърна са и ми изприказва на чист български: „Купи си памперс за баби!“ Ма после ми показа, де. Спря да са надува. Хем ми показа тоулетната, хем ма закара после с колата до нас, че и парфюм ми подари. И оттогаз мий като внуче. Един път го каних на баница у нас и каза: „Цял живот баници и мусаки мож да ми прайш!” Викам: „Аз ша ти прая баници, ама задет ма нарече баба, ша ма водиш по света цял живот!” Той вика: „Кадет кажеш, там ша та зема.” И оттогаз ма зема на самолета, когат лети. Полвината свят съм обиколила с него. Даже и на остров съм ходела.