Ти кога порасна толкова?

Моето и на брат ми развитие беше малко по-късно, отколкото при другите деца. Започнахме да растем на 15-16 години. И от  51-55 кг отидох на 67 и оттам нагоре. Накрая качих и на тежка категория, защото такава ми е структурата.

Сега колко си?

114-115.

Имаш ли проблеми с влизането във форма?

Не, когато поискам мога да сваля или да кача. В синхрон с тялото си съм.

Лесно ви е на вас, спортистите.

А, не точно. Познавам един мой противник, от който дори имам загуба, той беше станал олимпийски и три пъти световен  шампион, и пак имаше проблеми с килограмите.  Но да усетиш тялото си, да имаш мотивация да го поддържаш, да се чувстваш в синхрон с него, това идва с опита.

Като каза противник, мразиш ли противниците си, когато излезеш срещу тях?

Никога.

Приемаш всичко като игра ли?

Всичко е спорт. Имам хъс, имам желание за победа. Това е заложено в душата ми, в характера ми.

Когато застанем един срещу друг, искам да го разкъсам, както един лъв иска да разкъса плячката си. Но не от омраза и от злоба, а от глад, от необходимост. Глад за победа имам.

Дори понякога, като имам дълга пауза и спра да тренирам, изпитвам отново нужда да воювам, да се състезавам, да бъда на арената. И го пренасям и в живота,  дори се налага да си казвам сам: „Спри се, съревнованието трябва да остане в залата“. Играх дори наскоро с детето на един мой приятел на някаква игра и можех да го оставя да ме победи, но не го направих. Не знам защо. И приятелят ми ми каза, че тотално съм откачил с тоя бокс, толкова, че не мога дори да се оставя едно дете да ме победи.

Като стана дума за деца, често хората не искат техните наследници да тръгват по техния път. Едни, защото те не се чувстват щастливи; други, защото мислят, че техният път не е бил лек; трети, по трета си причина. Ти със своята работа щастлив ли си, би ли се радвал, ако един ден твоето дете поеме по твоя път?

Е, това е доста хипотетично. Но – да. Обичам си професията. Страхотна е. Тя ми е дала всичко необходимо, тя ме е направила всичко, което искам да съм. Благодаря на Господ за нея.

Тя те прави щастлив, а какво те дразни?

Несправедливостите. Дразни ме, че сме много примирени, равнодушни сме към нещата, които не ни харесват.

Къде е борбеният ни дух тогава? Този, който се предполага, че сме наследили?  На Ботев, на Левски, нали с тях започнахме…

В мен го има. Има го и в други хора, но не като цяло в българите.

Съдиите в бокса справедливи ли са? Или и те все са виновни като тези във футбола?

В това винаги ще има съмнения. Винаги ще има ощетени и недоволни. Справедливи са, доколкото може да бъде справедлив спортът днес, в 21-ви век.

Знаеш ли какво още научих за теб? Че не се чувстваш комфортно, когато хората те заглеждат на обществени места, когато те спират извън залата и по време на събитията, на които участваш. А не изглеждаш стеснителен…

Не бих се определи като стеснителен. Но когато съм на обществено място не мога да обърна внимание на човека срещу мен. Когато имам публична изява – на стадиона, в залата, в някое училище – няма проблем, тогава е нормално да ме спират, да се снимат с мен, да ме заговарят.

Но иначе и аз имам право, имам нужда от лично пространство. Да седна, да хапна, да се видя с някой. А като седна да се храня в някой ресторант, поне пет души идват да се снимат с мен. И когато им откажа, не е защото се надувам, а защото, когато се храниш, най-малко не е възпитано да те вдигат от масата.

И когато откажа, да разберат защо съм отказал. Има неписани закони и човек трябва да ги спазва. Трябва да има усет към пространството на другия.