Свиква се. И психиката ми е закоравяла, вече не ме тресат тези зверски емоции.
Може би, когато бях на 13 и започвах, имах притеснение от това, което ще се случи. Ако това може да се нарече „страх“.
Никога не съм имал този страх, никога. Въпреки че да си предпазлив е хубаво – ставаш по-труден за противника
Да ти кажа честно, не съм се замислял. Може би, когато станах шампион на мъже. Макар че преди това всички – и баща ми, и другите треньори – гледаха на мен като на по-специално дете, на по-специален спортист. И са ми го казвали. И аз израствах с това усещане, въпреки че не съм се замислял върху него. Знаех, че имам качества, усещах и таланта. Но бях доста мързелив.
Да, донякъде талантът често се отличава с мързел.
Винаги, когато трябва, се стягам. Доста дисциплиниран съм.
Всичките пъти. И първият път, когато станах шампион на 48 кг при момчета, и после при републиканските първенства за мъже, когато ставах първи, и „Странждата“, когато спечелих, и после, когато отидох на Олимпиада…
Дори не самата победа, а пътят към нея.
Победата всеки път е изживяна преди това. Всички победи и загуби дори са преодоляване на трудности, не само физически, а и такива в характера ми.
Побеждавал съм и американци, и англичани, и руснаци – все силни страни в бокса. Не просто съм побеждавал, подигравал съм се с тях с по 20-30 точки разлика и то в аматьорския бокс. За съжаление, когато бях в националния отбор, нямах спаринг-партньори и това спираше моето развитие.
Ами нямаше достатъчно качествени боксьори в тази категория.