Красимира и Елисавета, които искат да живеят сякаш са умрели

Красимира и Елисавета, които искат да живеят сякаш са умрели

26 септември ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Тогава ще трябва да прекръстите „Майко мила“.

Е: О, той се казва така, защото ние все пак коментираме чисто женски физиологични проблеми, изхождащи от физическата функционалност на жената като раждане, кърмене, цикъл, спиране на цикъл, превенция срещу забременяване, живот с мъж, домашно насилие… Има физиологични проблеми, които засягат само жената, така че няма как да се прекръстим на „Родители мили“.

Как се роди „Майко мила“ всъщност?

К: Всъщност „Майко мила“ се роди, след като тя роди третото си дете, а аз – първото. Така се събрахме покрай това.

Е: Престани, не се запознахме така!

К: Събрахме се покрай нуждата от пространство и говорене за нещата, които споменахме. Без укор, без сочене с пръст… По начин, който не е свързан единствено с фокуса върху детето и който поставя жената като автономна личност в цялото това нещо.

Е: Преди „Майко мила“ ние не се познавахме. И аз много дълго време чаках някоя жена, която има талант за писане и достатъчно чувство за себестойност, за да роди дете. И когато разбрах, че Красимира е родила, директно се свързах с нея, защото преди това нямаше кой друг. Имах нужда от партньор.

К: Да, много е дразнеща тази липса на говорене за майката извън детето. Все едно тя няма живот, чувства, случки извън него.

Да, дори често се случва майките да говорят на “ние”. „НИЕ ядохме, НИЕ акахме, НИЕ спахме…“ И на мен дори ми се е случвало…

Е: Ние толкова много възхваляваме тази интуиция майчина и в момента всички модерни тенденции са за това как ти усещаш детето си, на колко време то иска да се храни, от какво има нужда и когато майката така се е сраснала с детето си, за да има тази интуиция и говори на “ние”, ние й се подиграваме. Значи трябва да изберем дали ще я подкрепяме в тази интуиция, или ще й кажем: „Гледай си работата с тази интуиция! Чети книги – там пише как трябва да се гледа дете и не говори на “ние”!”

К: Има и друг проблем. Понеже ние толкова много говорим за тази интуиция и майчин инстинкт, много от майките (понеже това е нещо, което не се появява автоматично при всяка жена), се опитват умишлено да се почувстват по-близо до детето си, въпреки че не го чувстват. Според мен това им помага да придобият връзка с детето.

Говоренето за тази майчина интуиция понякога може да е много потискащо. Има жени, при които тя никога не се появява и те живеят с чувство за вина.

Е: Честно казано, аз никога не съм имала такава интуиция, а понеже и трите деца са през голяма времева разлика, и опит нямах. Всяко дете ми беше като първо. И за мен тогава ми беше много важна комуникацията с жени в моето положение. И от тях съм получила много повече, отколкото от интуицията си. И може би затова не съм говорила на “ние”, защото съдбата, Господ, някой ме е лишил от подобна интуиция.

К: И „бутонът“ за интуицията много лесно работи при жените. И мъжете се възползват от това: „Ти трябва да имаш инстинкт“, и ако не изпиташ тази връзка с детето на втория час от раждането, значи нещо не е наред с теб. А пък от всичко, което четем (защото много жени ни пишат), разбираме, че много от тях развиват този инстинкт много по-късно.

За какво ви пишат най-често жените?

Е: Понеже ние имаме един такъв комичен профил, много често ни пишат нещо забавно, което им се е случило, за да се посмеем заедно. Имаме и много висок процент на споделяния за домашно насилие, за съжаление…

Първо пишат на вас, не на определените институции, така ли?

Е: Не, те не знаят към кого да се обърнат.

Те знаят, че има „Майко мила“ , но не знаят към кого да се обърнат в случай на домашно насилие?

Е: Точно така.

К: Преди два-три дни пускахме такъв материал и ни писаха както на страницата, така и лично с мен се свързаха няколко жени. Домашното насилие все още е тема табу и хората толкова ги е срам да споделят и толкова ги е страх.

Все още ги е срам да говорят за това?

К: Не все още, а тепърва. Имам случаи, в които ми казват: “Подозирам, че мъжът ми ме тормози.“ Тя дори не може да идентифицира проблема като тормоз, защото няма на кого да се опре и няма кой да й каже: „Момиче, това е тормоз.“

Е: И тя прочита материала, в който ние сме изредили какви са признаците и тя изведнъж си казва: „Боже, аз съм жертва на домашен тормоз!“ И не може да повярва и ни пише. И Краси я пита: „Става ли това, това и това?“, тя отговаря „Да“ и чак тогава осъзнава, че е жертва на домашен тормоз. Говорим за такова непознаване на проблема.

К: Или примерно: „Той ми каза, че няма да ме бие, за да не оставя следи, но прави това, това и това. Тормоз ли е?“

Значи всичкото говорене и кампании не достигат до много от жените, така ли?

Е: Кои кампании?

Честно, и аз в момента не мога да се сетя.

Е: Защото няма.

Значи ви е време за такава кампания.

К: Така е. И първо стигмата на споделяне, че си жертва или свидетел на домашно насилие, трябва да бъде вдигната. Казването на проблема е първата крачка към отварянето на темата, защото още си живеем в социалистическото: „Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят? Аз съм си виновна!“ Има си цикъл на действие. Когато влезеш в него и нямаш опора, си имаш и оправдание.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино