Най-вероятно вече знаете няколко неща за него – че е от литературно семейство, че работи в рекламна агенция, че е от новата вълна български писатели и че момичетата често споделят стиховете му във ФБ. Това, което аз все още не зная, когато се срещаме е, че едно 27-годишно момче може да направи толкова точна дисекция на уменията си, аудиторията и литературните ни среди. Той носи онова симпатично самочувствие, което бележи новата вълна български писатели и те кара да се замислиш как би изглеждал кръгът „Мисъл“ днес и възможен ли е изобщо.

Когато се разделяме, аз си обещавам да следя блога му, а той ми благодари, че не съм го питала „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?“

Константин Трендафилов в Интервюто.

Попаднах на статия за един фотограф, който търси на битака стари снимки на непознати за него семейства от времето на соца и сега прави изложба с тях. Прозвуча ми много интересно. Ти не си живял в соца, нали?

Не, в края се родих. През 90-та година.

Кои са твоите пет семейни снимки, които би дал за подобна изложба?

За пет не мога да се сетя. Отдавна съм изгубил старите си снимки. Сещам се за няколко, които са правени около НДК. Майка ми ни разхождаше със сестра ми там и ни е снимала. Спомням си дори дрехите, с които съм бил облечен и още имам сантимент към тях.

Какви бяха те?

Зелено екипче с кучето Снупи. Беше ми толкова любимо, че когато се скъса, все още продължавах да го нося (смее се).

Най-ярките ти спомени от това време?

Гърбът на баща ми. Той още тогава работеше на компютър и сядаше на него веднага след работа. И разни спомени за мутренски проявления – побоища по трамваи, размяна на юмруци около НДК и, разбира се, разходките с майка ми там.

Какво ви четеше майка ви вечер?

Тя много бързо спря да ни чете, по-скоро разчиташе на сестра ми да го прави – тя от много рано можеше и си четеше сама. Аз – не (смее се). Сричах и изобщо не ми се получаваше.

Кога се сближи с поезията?

Когато влязох Английска филология, имаше един предмет English trough literature – четяхме разкази, стихотворения, откъси от романи. Там се запознах с едно стихотворение на W.H.Auden, което ме запали по поезията. 

Тогава ли прописа?

Не, преди това. Пишех някакви кратки разкази, опити за кратки разкази по-точно. Поезията до този момент не ме интересуваше.

Четох някъде, че човек винаги трябва да завършва нещата, които пише, независимо дали ги харесва, или не. Ти завършваш ли всичко?

И аз съм го чел това, но не го правя. Умея да давам приоритет на важните неща. Ако виждам потенциал в нещо, не ми дава мира, докато не го довърша. Но в блога ми, който аз общо взето ползвам за архив, имам 400-500 стиха, които не съм публикувал и които смятам за незавършени.

До вчера май не беше писал една година в блога?

Да, точно късно снощи публикувах едно стихотворение, иначе наистина не бях писал. И ми се включиха много хора, които казаха: “Ама това не съм го чел“. Имам стихотворения за още две стихосбирки. Но, честно казано, не ми харесва, че напоследък има една свръх консумация на поезия в интернет. И като че ли повече хора започнаха да пишат, а не да четат. И малко се чувствам като че ли ще се слея с тази вълна от хора, ако пусна стихосбирка сега. Така че малко ще изчакам.

Ще отшуми ли тази вълна някога?

Да. Повечето хора пишат заради бързата популярност, а не защото имат потребност или чувстват, не защото го живеят. А тези хора никога не се задържат за дълго.