Не я познавам. Изпрати ми първото си писмо преди няколко години. Точно преди рождения ми ден. Писа, че всяка година праща на избрани от нея хора коледни писма, написани през годината. По някаква причина и аз съм попаднала в списъка на получателите. После получих и други. Все така хубави. Но от време на време се връщам точно към това. Толкова лятно, топло, морско, слънчево, носталгично и красиво. И тъй като ние в Интервюто вярваме, че красивите неща са за споделяне, макар да не е в стила ни, писмото намира място при нас точно сега. В средата на лятото.  

Рая Майер и нейното „Коледно писмо от лятото“. 

Сънувам го, сънувам го морето вечер след вечер. От месеци. То е моето място, което ме презарежда истински. Там в моето любимо село на морето ме чакат много неща и аз ги чакам – цяла година ги чакам. Паркираме колата на прашната улица пред малкото семейно хотелче на любимите приятели. Нямам търпение… събувам си обувките и ги хвърлям някъде. Не ме интересува къде са, следващите две седмици няма да ми трябват! И ето го пак онова старо познато чувство ме връхлита. Идвам тук от повече от 20 години и всеки път е така. Сякаш това е моят втори дом, сякаш вчера беше, когато плаках на път за София. А то беше точно преди година.

Няма друго място, което да ме кара да се чувствам така. Абсурдно е, но сякаш имам физическата нужда да се връщам тук. Тук се чувствам различна, по-жива, по-истинска, по-щастлива без причина, по-дишаща, по-лека, мога да се рея и да полетя… Чакам с нетърпение да ми донесат онази божествена салата с топлите от слънчеви лъчи домати, които преди миг са откъснали от задния двор! Вече съм спокойна, вече всичко има смисъл, вече не бързам за никъде.

Другото нещо (след обувките), от което се отървавам с бясна скорост е усещането за времето. Много бързо искам да забравя колко е часа и кой ден от седмицата е. Това няма абсолютно никакво значение. Остана само телефонът, него не мога да си позволя да го захвърля за 2 седмици. Него ще го зарязвам за по няколко часа всеки ден и ще връщам обажданията като имам муза и избирателно. Чувствам се свободна да правя това, което искам, когато го поискам.

И така, обличам банския, част от който с удоволствие ще захвърля долу край морето. Слагам си „романтичната“ шапка, както я нарича една приятелка, и тръгвам боса по селския път към плажа. Малките камъчета по пътя ми боцкат на стъпалата. Привикналите ми на обувки с висок ток крака са учудени – не знаят какво им се случва. А селският път и той се чуди от къде се взеха тези боси крака с този червен педикюр. Дали не е станала грешка? Няма грешка – всичко е перфектно и точно на място. Вече! Само мислите ми са (както обичат да казвa една приятелка психоложка – скачат като пощуряла маймуна) препускат, скачат от тема на тема. Вълнувам се като малко дете. Чудесно е. Обичам да усещам, че вътре в мен има едно малко момиче (понякога твърде добре скрито), на което все още му се правят бели. Спокойна съм, но нетърпелива. Босите ми крака правят бързи и леки стъпки по прашния селски път. Още един завой и морето ще се открие пред мен, скрито зад онези храсти…