Коледа е. И Интервюто не издържа на напрежението да стане част от празничния дух. Покани три жени, от три различни поколения, които да върнат времето назад и да погледнат към празника с очите на дете.
Слушам записа от разказа на Мира и се чудя как този глас още не е озвучил някоя приказки или филм. Не съм я чувала да пее, но няма да се учудя и за миг, ако разбера, че може да свири на пиано. Мира е от онези жени, на които пианото им отива. Дори само, за да сложат чашата си със шампанско върху него. Няма да сгреша ако я нарека изискана. Но не бих била съвсем точна, защото „изискана“ е прекалено скучно определение за нея. Мира е елегантна, лека като перце, блестяща по онзи дискретен начин досущ като звездите, които събира за Коледа.
Посреща ни с ароматен чай и коледен сладкиш. И потъваме в нейното детство.
Мира Лазарова в Коледни истории.
Традициите в моето семейство са буквално, разделени на две – аз имам градски род и селски род, съответно от страна на майка ми и баща ми. Това по много хубав начин беляза детството ми. От едната страна стояха селските традиции на изключително здравото семейство, на прабаба и прадядо – преселници от Македония, а от другата страна – баба ми, която идваше от богата градска фамилия в Търговище. И те, естествено, празнуваха Коледа по абсолютно различен начин, а аз и от двете страни взех това, което и до днес спазвам и почитам.
Селската ми баба работеше непрестанно. Имаше двор, в който се отглеждаха съкровища.В началото на декември наемаше един камион и пристигаше в София с него, защото не можеше да събере в кола всичко, което е направила. Вкъщи се купуваше само паста за зъби и неща от първа необходимост. Тя носеше всичко останало – луканки, меса, конфитюри, мармалади, правеше и едно фантастично нещо, което се нарича пестил – малки листове от пресовани сини сливи. Сега вече, от позицията на възрастен човек, не мога да си обясня как е правила всичкото това нещо сама. Цяло производство. И след като беше приключила с цялата подготовка, оставяше дома си в изряден ред, дядо ми с пълни инструкции как да се грижи за себе си, и пристигаше с камиона. Изхвърляше всичко старо, подреждаше педантично и ние започвахме да живеем в абсолютен комфорт. Тя месеше питки, сладкиши правеше, обгрижваше всички ни…Страшен лукс е било за нас да бъде у дома, сега го осъзнавам.
От другата страна, градската ми баба привнасяше своите традиции. Първото, което се приготвяше за тези празници, бяха страхотните баклави. Разказваше ми, че в в нейното семейство, от години, в първите дни на декември жените започвали да правят баклави, поне по 30-40, в големи тави, аз дори пазя една. И после, до Коледа ги разнасяли на най-близките хора. Не съм опитвала оттогава толкова вкусна баклава. Никъде по света повече не открих този вкус. Помня само как корите летяха във въздуха.
Това, всъщност, е моята баба от снимката. В момента, в който ставаше хладно, тя започваше да плете и да ме учи да плета, да ми разказва. И плетях, дори някога, вече не не зная дали мога. Но оттогава свързвам плетенето със страхотен уют. Баба ми беше изключително фина жена, изискана, блага. Като мисля за нея, все едно някой ми полива душата с масло.
Мисля, че тези две жени са оставили страхотен отпечатък върху мен, формирали са черти в характера ми, които са само техни. Сега, като възрастен човек, си давам сметка, че майка ми, която винаги е била центърът на нашия свят, много насърчаваше това, защото така пазеше традициите в семейството живи. 60-те и 70-те бяха сложни години. Тези ценности не бяха на почит навън. Детството ми, празниците, ги свързвам най-вече с голямата фамилия. И двете ми баби бяха много религиозни и въпреки че по това време Бъдни вечер се празнуваше някак „тайно“, правеха всичко, което традицията изисква. Аз тогава не можех да разбера как до следобеда, ние с брат ми ядяхме месо, а вечерта имаше само постни ястия…После разбрах, че те двете са си спазвали пълните пости.
Да си затворя очите и да ти кажа кой е първият ми спомен от тези празници ли? Веднага си представям едни маскарадни новогодишни вечери, в дома на моята леля. Там се събирахме всички. И тъй като трябваше да сме маскирани, майка ми полагаше големи усилия да ме облече винаги с различен костюм – обикновено на животинка. Аз обаче изобщо не исках да съм облечена така и в един момент си махах всякакви бели чорапогащи, заешки опашки и уши, отивах в гардероба на леля ми, взимах един неин комбинезон и си го обличах. И до ден днешен смятам, че комбинезонът е изключително женствена дреха. Още от тогава имах афинитет към перли, никакви други бижута не ме изкушаваха. Никога не съм обичала да се качвам на високи обувки, но комбинезонът и перлите бяха за мен идентификация, че това съм си аз – никакви опашки, никакви уши.
Има и нещо друго, което по някакъв начин е оказало влияние върху мен в този период. Баща ми, който е журналист, имаше много сериозен мъжки кръг от приятели. Там бяха художникът Атанас Нейков, Генчо Стоев – писателят, Калин Донков – поетът и още много интересни хора. И татко тези приятели винаги ги събираше около празницитер и се сядаше на масата в хола, с огромни мръвки и много вино. И на мен този техен свят ми беше невероятно интересен, защото виждах , че това е свят, в който не съм допусната. Майка ми само сервираше, не припарваше до тях. Аз любопитно се въртях наоколо, намирах си работа, само и само да чувам смеха и някакви долитащи разговори. Още усещам миризмата на лула и прясна шунка.
Другият ми спомен прекрасен спомен, от този период е, че в детството ми имаше страшно много сняг по Коледа. Аз бях едно изключително добро дете. Ужасно послушно. Майка ми държеше много на възпитанието ми като момиче. В същото време в мен властваше една хулиганска душа и тя излизаше особено силно през лятото, когато започвах да се катеря по дърветата и през зимата, когато паднеше сняг. Баща ми, който пътуваше много, беше натоварен с мисията да купува дрехи на децата. За зимните ми якета имаше само едно условие – да бъдат дълги, за да мога да се пързалям по дупе. Прибирах се вкъщи, когато усетех, че гащите са ми мокри. Нямаше начин да бъда прибрана по-рано. Спомням си, зала „София“ на стадион Академик. Тя беше с едни ниски покриви, ние се катерехме на тия покриви и се пускахме със шейни до долу. Сега, като я видя, не мога да си представя как сме го правили, но помня как се свечеряваше, ние бяхме вече сини от студ и някоя майка пристигаше да започне тежки преговори по прибиране.
Живеехме до гората, близо до паркхотел „Москва“. Баща ми се прибираше от работа към 6-7 вечерта, когато вече беше тъмно и двамата с майка ми ме завиваха в един дебел, много топъл червен китеник, красив, баба ми го беше тъкала. Баща ми ме слагаше в шейната и ме водеше в гората, и тичаше по алеята. Всичко наоколо беше потънало в сняг и тишина. И когато двамата прелитахме с шейната, снежинките от дърветата се сипеха върху нас, а аз се заливах от смях…Имах красиво детство. Не зная за добро, или за лошо, цялата любов, която получавах, ме караше да се чувствам специална.
Много дълго време вярвах в дядо Мраз. А когато разбрах, че родителите ми купуваха подаръците, разбрах и къде ги крият. Но понеже никога не бих отворила подарък, защото бях така възпитана, сядах до кутиите и пъхах през някакви малки дупчици пръста си, опитвайки се да разбера какво има вътре…никога не успях.
За първи път в пети клас започнах да си събирам играчки за елха и имах уникална колекция. Беше луда работа, огромни, пълни кутии със страхотно красиви играчки. Бях студентка втори курс, когато някой ги открадна от мазето. Не мога да си обясня какъв човек трябва да си, за да го направиш. Но тогава по някакъв начин се сбогувах с детството. После, разбира се, започнах наново. И до сега колекцията ми е сериозна, всяка година, заедно с моите момичета, се грижим за това.
Когато се родиха децата, започнахме да събираме голямото ни семейство вкъщи. Имам чудни спомени оттогава – страшни купони, хора, гости, подаръци, елхи. Беше бумът на 90-те с желанието да купиш всичко на детето си. Същата Коледа, преди която се роди Мина (на 5 декември), Неда нямаше и пет години. Бяхме вкъщи. Страшна суета на Бъдни вечер, готви се, посрещат се хора, слагат се маси и, междувременно, аз отивам в спалнята да кърмя Мина. Влизам и виждам, че я няма на леглото. И изстивам бавно. Тихо умирам, излизам и влизам в хола. И виждам Мина, която е на 20 дни да лежи под елхата, облечена в роклята на една от куклите на Неда. На паркета сложена. Не исках да си мисля как я е носила, как я е обличала. В следващият момент Неда се появява с едно мое боди с дантели, незакопчано отдолу, висящо, с големите си коледни пантофи с мечета, но – горда и красива. Комбинизоните си имаха опашка…
Надявам, че успях да предам на момичетата си моето усещане за семейство, за празник, защото за мен това е най- хубавото време в годината. Няма нищо по-свято от тези дни.
Опитвам се, колкото и да съм натоварена, да си дам време за това. Имам чувството, че по този начин си намествам душата, изваждам навън това, което съм. Много обичам дома си, намирам го за свещено място, а пък в тези дни ми става толкова специален, че дори още повече внимавам какви хора влизат тук. Но не от някакви суеверия, просто зная, че по Коледа отварям вратата за добронамерени хора, с чисти мисли и души.