Във фоайето на столичен хотел, с гръб към мен, седи русокоса дама. Ще даде две интервюта, преди да поговори с нас. Долавям смеха ѝ дори от отдалечения стол, на който седя. Мисля си какво ли трябва да се е случило в живота и на двете ни, за да се срещнем днес. Ръкуваме се, тя се представя, и сяда на стола срещу мен. Оглеждам я набързо, сякаш търся нещо отличително, някакъв извънреден знак, белег, който се предава в семейства като нейните. Носи дънки, златиста блуза, пусната коса и почти няма грим. В следващите минути предстои да разбера, че онова безценно нещо, което очевидно не е напускало фамилията е самоиронията.

Кийра Чаплин в Интервюто.

Разбрах, че сте фен на сериала „The Office“?

Да. Започнах да го гледам преди месец, защото го пуснаха по Нетфликс. Съвсем случайно го видях и си казах: „О, я да го погледна“ , а се оказа толкова смешен, умен… Мисля, че ако комедиите на Чаплин еволюираха, биха били такива. Понякога в „The Office“ казват такива неща и правят такива неща, немислими! Наистина не особено политически коректни. И мисля, че за комедия това е добре, защото често комедиантите се опитват да са политически коректни и да не нараняват чувствата на хората, но понякога трябва да се посмееш и над тези неща, защото това отнема тяхната сериозност.

Преди два дни гледах в Лондон шоуто на Рики Джервез –  „Humanity“. Наистина е страхотен. И никак не е политически коректен. Има ли огромна разлика между комедиите от времето на Чаплин и днешните? Освен появата на звук, разбира се.

И цветът (смее се). Не мисля, че нещата толкова категорично са се променили в комедията. Работата на този жанр е да осмива социалните проблеми, да вади на бял свят тези неща, които обикновено замитаме под килима. Преди няколко години Саша Барън Коен направи „Великият диктатор“, нали знаете? Гледала сте и „Диктаторът“ на Чаплин, нали? Е, нещата очевидно се повтарят отново и отново. Смешното си е смешно и сега, и преди.

Какво прави едни комедианти по-смешни от други?

Това го носиш в себе си. Някои много се опитват, но не се получава, други, като Рики Джервез, просто са си ужасно смешни. Освен че е смешен, Рики има ужасно бърза мисъл, това е специален вид интелект. Тези хора виждат света по смешен начин. Ето дядо ми – той е израснал в Лондон, в истинска бедност, около него е имало истински скитници и вижте, той е изградил този характер по-късно. Има хора, които това би ги натъжило ужасно, а той е успял да види и смешната страна.

Първата автобиография, която прочетох, беше точно на дядо Ви – на Чарли Чаплин. Бях на 11-12 и не знаех нищо за него, само бях гледала някои от филмите му. Страхотна книга! Научих толкова много неща за него, всъщност оттам научих всичко. Предполагам, че сте я чела?

Да, разбира се.

Научихте ли нещо ново за него от книгата или вече знаехте всичко?

По-скоро много ми хареса факта, че от нея сякаш чух неговия глас, разбрах начина му на мислене, за първи път като че ли научих неговата лична гледна точка, а не нещо за него, преразказано от други хора. За мен не беше първата книга за него, чела съм и други, някои по-критични, други не, но точно в тази ми хареса най-много това, че „чувам“ неговия глас.

Мислите ли, че е бил напълно откровен в книгата?

Да, за себе си е бил. Нали знаете, винаги има няколко версии за начина, по който хората виждат света.

Четох някъде, че в къщата ви е имало някаква фотография от филма „Хлапето“ и Вие дълго време сте си мислела, че сте детето до Чаплин. Вярно ли е?

Да (смее се). Според мен беше плакатът от филма. Аз бях на 4-5 години и никой не ми беше казвал, че това съм аз или че това не съм аз. Така че аз не лъжех, а искрено вярвах, че това до него съм аз. Не зная защо. А родителите ми явно са мислели, че това е сладко и ме подкрепяха в тази заблуда или поне не ми казваха истината. Може би между тях много са се забавлявали.

Кой Ви каза истината?

Братовчед ми. Каза ми: „Това не си ти. Той е умрял преди да се родиш.“ Аз бях: „Какво!? Това не е вярно! Аз си спомням!“ (смее се).