Веднага сравних „С лице надолу“ с „Източни пиеси“. Приличат си по нещо – и в двата филма играят непрофесионалисти и двата филма те хващат за гърлото и не те пускат дълго, след като си ги изгледал. Защото те пренасят в една действителност, паралелна на твоята, която знаеш, че съществува, но с която много рядко се сблъскваш наистина. Защото те карат да се замислиш, да разбереш и оправдаеш неща, които до този момент по-скоро си отричал. Защото прекрачват прагове, до които дори не си доближавал. Защото разказват за всичко, което ти не си. Сигурна съм, че „С лице надолу“ ще има заслужения успех и тепърва ще има поводи да се говори за него.  И добре, че има хора като Камен, за знаем, че все пак за родното ни кино има надежда. 

Камен Калев в Интервюто.

Защо винаги поставяш героите си в безизходица? Не им даваш никакъв шанс. Много ми се искаше този път да видя един истински, ясен хепи енд?

Защо?

Защото героят ми стана адски симпатичен.

И искаше да се измъкне?

Да.

Мен по-скоро ме интересува промяната в героя или поне желанието за промяна. В един момент той стигна до осъзнаване на собствения си свят и нещо възбужда интереса му да тръгне в друга посока. Това много ми допада по принцип в киното, което харесвам. Тогава лично аз се индентифицирам и вълнувам от персонажа. Във филма самата форма, тази по-реалистична енергия не ми позволяваше да избягам от това вдъхновение. Не можах да кажа: „Вдъхнових се от истинската история, но сега ще го направя както ми се ще”. Исках да остана близко до живота, който е вдъхновил тези случки.

Значи това е истинска история? Звучи все по-страшно.

Един приятел свещеник от едно село ми се обади един ден и ми каза: „Тук има едно момче, много е закъсал, стои с една пушка в едно циганско гето и иска да се срещне с хора от София, със журналисти, дори и в полицията е готов да отиде…” И аз отидох при него и проведохме един доста дълъг разговор. Така научих историята му. Точно беше изгубил приятелката си – прототипа на Елка, тя беше в първата му версия отвлечена от мутрите в Австрия, в последствие разбрах, че си е тръгнала по собствено желание…Накратко той ми разказа, че се е озовал тук като информатор на една чужда полиция, в един момент тя малко го е изоставила и той се е оплел толкова много, и мутрите дотолкова го притискат, че става сводник. Но едно момиче го променя, той се влюбва и се женят. Когато тя си тръгва, в него се появява желание за изкупление. И аз му повярвах на тази история, дали e била цялата истинска или не, няма значение. В нея открих повод или вдъхновение да направя нещо. Така започнахме, след това се виждахме много пъти, виждахме се инкогнито по разни места из страната…

Симпатяга ли е и той като момчето във филма?

Явно ми е бил достатъчно симпатичен, за да ме накара да се занимавам с това.

Той успя ли да се откачи от тези неща?

Да, надявам се, че ще дойде на премиерата дори. Не зная дали ще иска да го представя, но сигурно ще бъде там. Много детайли са взети буквално от историята му – места, случки…Дори аз самият ги изживях, ходихме на някои места и се представяхме като хора, които искат да купят момичета.

С един французин бяхме и се срещнахме с прототипа на Снежана, тя продаваше сестра си за 1000 евро. На французина му се сториха много, защото не разбра, че за 1000 евро ще я има завинаги, доживот…ако не избяга, де.

Но ни разкриха, разбраха, че има нещо странно, те са такива скенери, трудно можеш да ги излъжеш. И така, в проучването все повече и повече навлизахме в тази реалност, която никак не е весела и е в много голям мащаб. Където има бедност, има и момичета, които се продават, не само в циганските общности.

Знаеш ли, във филма имаше сцени в един блок, някакъв цигански квартал, някъде в нищото, не беше инсценировка…и на тези места, в тези блокове наистина живееха хора и живееха по начина, по който видяхме във филма –изключително бедно и мръсно, и изобщо извън всякакви нормални човешки стандарти. И ги разбрах тези момичета, които отиват да проституират някъде. И ги оправдах. За тях е по-добре да са проститутки в Париж, да речем, отколкото да са проститутки в циганската махала. Ако можем да говорим, че това е някакъв избор, разбира се.

А те са виждали това от сестрите си, от по-големите момичета, които имат пари за телефони и други глупости. И това им става модел. Там тече една скрита или не толкова скрита пропаганда в тази посока. Там се изповядват тези ценности.

Какво те шокира най-много в тази среда?

Точно тази друга ценностна система. Тя няма съответсвие с моята. И предполагам с тази на повечето хора с нормално семейство, образование, доходи…

Много от различията идват естествено заради бита и култура на отделните етноси. Но все пак, трудно е да разбереш как е възможно една майка да продава детето си. И защото детето приема модела на родителите си, в повечето случаи те дори не се съпротивляват. За повечето от тях е трудно да се ориентират в морално отношение, но едно е сигурно, те са подложени на огромен стрес и преживяват силно травмиращи моменти.

За щастие срещнахме и много нормални семейства, които си живеят като повечето българи – родителите работят, децата им ходят на училище, дори някой от тях следват, говорят чист български…

Чела съм, че дори когато тези момичета биват измъкнати от публичните домове в чужбина и пратени на психотерапии, те и тогава не осъзнават, че са жертви.

Да, сякаш са изгубили всякакъв ориентир за базисните им права. Трудно им е да разберат, кога и как са станали жертви на манипулация, и че не е редно някой да се възползва от тялото им и от достойнството им за свои цели.

Как всъщност намерихте Елка – перфектна е, а не е актриса?

След много дълго търсене, почти преди самите снимки. Кастингите продължиха близо две години – ходихме с малък екип по разни махали из цялата страна…за Елка видяхме повече от 1000 момичета. Очертаха се 5-6 фаворитки, но тогава стана и най-трудно. Виждахме, че във всяка има потенциал, но не бяхме 100 процента сигурни. Дали защото трудно взимам финални решения или просто защото не бях напълно убеден, продължихме да търсим. Кастинг режисьорката Йоана Илиева обикаляше къде ли не и накрая откри Сехер в София, в едно кафе в „Надежда”. Оказа се , че родителите й идват точно от този край, в който се бе случила истинската история и говорят турски, както прототипа на Елка.

Защо не взехте истинска актриса?

Защото нямаме професионална актриса на 16.

Само французинът – Мелвил Пупо ли е истински актьор?

Той и Емо Марков, който се появява в сцената с фалшивите паспорти.

Как се работи с непрофесионалисти, ти май имаш опит с това?

Много трудно. Освен работата, която има с професионалните актьори, се добява и още една– това да обясниш генерално какво правим, какво се изисква, как се снима един филм и тн. И това е една бариера, която се появява в последния момент и се изразява с много голям стрес. Те изведнъж се сковават. Представи си тяхното ежедневие в Стара Загора , да речем. И един ден идва някой, качва го на един автобус, докарва го до София, където сто души тичат около него, техника, прожектори и “айде почваме”.  Ние с екипа снимаме и скачаме от сцена в сцена и вече снимаме от три седмици, и този човек е поредният, който трябва да се включи в процеса, понякога за не повече от два часа. А съм го видял преди 1 година някъде. И там беше най-трудно и за мен и за тях. Аз съм  сигурен в избора си, защото тези хора са избрани заради това, което са, заради гласовете им, заради енергията им, заради очите им, заради дрехите им… те няма нужда да играят, а просто да бъдат себе си…но точно това се оказва най-сложно.

Снежана, която продаваше момичетата, къде я намерихте?

Йоана я намери в един супермаркет, по това време беше касиерка. Но Лидия (Снежана), както и Сахер (Eлка) са изключение. За тях имах много по-големи изисквания. Подобно на професионалните актьори, те трябваше да изградят образи, различни от тях самите.

Много ми хареса този актьор. Имаше един момент във филма, когато така обърна представата за себе си – до тогава беше някакъв мухльо, дори не много симпатичен, и изведнъж с една усмивка в него видях едно готино, дори секси момче. После стана като баща за Елка.

За мен беше важно пътят на героя да бъде точно такъв – пътят на един малък гангстер, който се оправя, защото е харизматичен и чаровен, докато нещата все повече загрубяват и с всяка стъпка той потъва още по-надолу. Този образ имаше всички предпоставки да е неприятен за зрителите и беше много важно актьорът да има тази харизма и да можеш да му симпатизираш . Да разбереш още от началото, че това не е обикновен негативен персонаж, и че в него има човещина и ранимост.

Как се спря на Мелвил?

Това беше предложение на френския продуцент и аз отначало не го приех. Във френските киносреди е познат като интелектуалец.  И казах, че с него няма да стане, не е възможно. Може би, защото прототипът имаше нещо много по-брутално, по-първично, по-типично за гангстерския филм. Но той е известен и  като човек, който много внимателно избира филмите си. Играл е най-различни роли и винаги е бил много убедителен. Изключително интелигентен, талантлив и работлив актьор. Продуцентът каза „Той много е харесал сценария, иска да дойде в София да се видите.” И аз се съгласих да го тествам. Закарах го директно в Студентски град в някаква чалготека и там той така добре се вписа, така добре си комуникираше с всички, че си казах „защо не”. И започнах да мисля , че външния му вид може да е всъщност добавена стойност за героя – не е типичен гангстер, но чувствителността, която носи ще ми помогне за персонажа.

Кога разбираш, че филмът е станал, кога се е получил? Отвътре или отвън идва оценката?

Има го и вътрешното усещане, но е много сложно, защото ти си прекарал 3-4 години в ежедневно мислене над тази реалност. За няма 2 часа филм колко мисли, действия, разговори са минали. Трудно е накрая да се абстрахираш и да дадеш оценка. Но има усещане, че си близко до нещата. Хубаво е, когато филмът стане събитие, иначе си оставаш само с половината от преживяванията.

Неблагодарна ли е професията ви. 4 година работа по нещо, което в един момент всъщност минава за час и половина? И голямата звезда е актьорът.

Не зная, може би, защото вече съм свикнал или просто такъв ми е пътят, много си харесвам работата. Да, има моменти, в които много се оплаквам, особено точно преди да започна да снимам. Но все повече и повече ми харесва да съм си в моя свят, да си го строя като дете.

Разделяш ли киното на добро и лошо?

Да, доброто кино е това, което на мен ми говори. Трудното кино. Автори, които поемат много рискове, които познават пътищата, но са избрали трудния път, този, който още го няма. Там, където проличава сложна личност на автора, който разбива предрасъдъци, който е луд, който не го е страх, който се е опазил от други влияния.

Ти как се опазваш от влияния? Не е ли трудно? Хващаш ли се да копираш?

Хващам се да не съм наясно защо правя точно даден избор, което за мен е еквивалент да копирам нещо по най-лошия начин.

Защо разказа тази история – заради момичетата или заради историята на мъжа?

И заради двете. Той е моторът на историята и конфликтът който ме интересува – може ли да се случи тази промяна, може ли този човек, който иска изкупление, да го получи. Интересуваше ме как героя изгубва достойнството си. В един момент всеки човек стои на някъв праг, въпросът е дали ще го прекрачи. От друга страна, през неговите преживявания се запознаваме с темата – светът на тези момичета. Това може би най-много ме бе впечатлило от истинската история и исках да го покажа.

Вярваш ли, че този филм може да промени тези момичета, ако по някакъв начин достигне до тях? Този свят може ли да бъде променен?

Това е изконен въпрос, всеки един човек таи надежда. Човек е изграден и от добро и от зло, а все му се иска да остане само доброто. Борбата между двете сили изглежда вечна и може би е наивно да мислиш, че можеш нещо да промениш. Но надеждата остава.

Премиерата на „С лице надолу“ е на 16 октомври.