Камен Донев или как се става голям

Камен Донев или как се става голям

11 декември ‘14
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Павел Червенков

Би било хубаво, ако можехме всеки месец да поставяме депутатите ни на тази проверка. И ако не са добри – да ги сменяме с нови.

Би било супер! Това, което казваш е не само интересно, сигурен съм, че те не са готови на такъв експеримент. В парламента самата механика е ориентирана по линия на това, че никой персонално не поема отговорността и това е една огромна грешка в тази система. Аз затова харесвам частния бизнес и частната инициатива. Човек започва един бизнес и ходи, тегли кредити, бори се, и този човек във всеки момент поема отговорността и казва „АЗ“.

В парламента се говори само с „ние“, „нашата парламентарна група“, „нашата коалиционна група“, „нашият съвет“…Не съм чул някой да каже „Извинявам се АЗ“ за еди какво си“. Този момент на размиване на отговорността е причина за всички злини и нещастия, защото нещата потъват някъде в една кал лепкава и непрогледна.

В такъв случай какво може да направи един министър на културата за културата, независимо кой е той ?

Без да ги оправдавам министрите, защото аз ги познавам – и Стефан Данаилов, и Вежди Рашидов  – и сме си говорили. Но за мен пак се опира до този проблем, като министър на културата, ти пак си част от едно голямо „ние“ и дори да искаш да промениш нещо съществено, пак не можеш, защото се обаждат отгоре: „Сори, тия пари няма да се дават за това“, защото ти не си частен инвеститор. Министърът на културата и неговата работа пак опират до това, че е в общата баница.

Дразниш ли се, като гледаш телевизия? Говориш ли на телевизора?

Да, да, говоря много, понякога много скачам. На много неща се дразня. Това, което много ме изнервя напоследък е криворазбраната загриженост за хората, глупави тв формати, напомпани усмивки, безсмислено дълги интервюта с хора, които няма какво да кажат. Това че нещо участва в тв формат и те го разпитват половин час и то няма какво да каже. Моите разбирания за екранните неща са по-различни, но явно телевизията си има свои закони. Дискусионните студиа също ме дразнят, защото там всички се водят големи експерти, а не виждаме нищо експертно свършено в тая страна, по-голям парадокс не бих могъл да се сетя.

Оказва се, че в парламента има доценти, професори, бизнесмени, завършили къде ли не – всякакви пичове, само като чуеш CV-то им, само като ги видиш, как ходят, как гледат, с какво самочувствие се приказва от трибуната, ти си казваш : „Ебаси майката, тия са ебати готините пичове“. Готините пичове обаче не могат да оправят тая държава вече 25 години. Значи, не са готини пичове. Нещо не е наред. Значи не са експерти.

Защото, ако колата ти не е добре, отиваш при експерт, той ти казва : „Ела след един час“ и ти си я взимаш и тя е ок. Или си правиш баня или кухня и  викаш специалисти и след три дни банята е ок.  Това е нещо такова, колкото и просташко да е сравнението. Ако сте такива експерти и казвате „Ние идваме за 4 години“, ами хайде, правете нещо експертно. Никога нищо не правят, защото предните са им оставили в наследство нещо, с което те трябва тепърва да се справят и така – порочен кръг.

Искаш ли дъщеря ти да живее тук?

Искам. По принцип аз съм против някой да живее някъде просто така, за бит. Понеже се срещам постоянно с хора, които пътуват, обикалят света, работят. Самият аз се опитвам да пътувам и виждам, че това е истината за живота. Виждам, че светът е разнообразен и хубав. Да, има значение, къде си плащаш данъците и вярвам, че когато човек принадлежи към едно място, към една общност, към едни хора, той трябва да си е там, иначе не се чувства добре. Срещам се с много емигранти и смея да твърдя, че не ги усещам да са така много, много щастливи. Хубаво е там, където живеят, доволни са финансово, материално, но споделят и винаги в очите им има една тъга за тук, за България. Така че, ще се радвам дъщеря ми да живее тук , но и да обикаля света.

На какво искаш да я научиш?

Най-вече на труд. За мен трудът е в основата на човешката природа. Най-елементарно и банално, но без труд просто няма смисъл да се диша. Трудът има много измерения. Но най-малкото труд, за да не умреш заспал, атрофирал. Един ден да си кажеш – „Направих това, създадох това, изградих това.“ В такъв смисъл – трудът като градивност. Иначе какво ще си кажеш  -„Аз изпих еди колко си литра водка или аз играх на казино“. Това ли ще си кажеш? Ако това е животът – мерси. И не искам да звуча поучително или да давам акъл, но трябва да работиш за това, да ти се случват хубавите неща, а не да ги чакаш.

Защото по нашите територии, в нашия духовен климат, обикновено хората чакат да стане, някой да им направи нещо хубаво, и в това чакане минава съществена част от живота им. Това е все едно да чакаш да се качиш на Черни връх. Качи се бе, човек, обуй си едни маратонки и се качи.

Твоите родители на това ли те научиха – на труд?

Да, аз още от малък започнах да танцувам в танцовия състав на баща ми. И не ме е карал насила. Даже напротив, аз сам пожелах. Той не искаше да ме вземе, защото бях малък. Ансамбълът беше за вече работещи хора, а аз бях 5-6 клас и нямах място там. С много желание и любов ходех, стоях най-отзад да уча и да слушам. До ден днешен фолклорът е неизменна част от моята същност. В телефона ми има всякакви неща – арменски, румънски, цигански фолклор, всякакъв. За мен е много интересно, защото откривам общи неща между фолклорите на различни държави. Слушам една мелодия как се развива, как е идентична с друга. Силата на фолклора е, че той преминава през времето. Той издържа на най-голямата проверка  – времето. Всичко друго са глупости. Знаем, когато едно нещо върви през вековете, то има стойност. Да се докосваш до това, освен че ти дава много, то те обогатява и провокира да търсиш.

Какво искаш ти да оставиш след себе си?

Искам да напиша още поне една, две книги – драматургия. И моята голяма мечта си остава киното. Аз всъщност кандидатствах кинорежисура във ВИТИЗ, но така стана, че не можах да мина. По моя вина. Бях допуснат до втори кръг, но не си видях името, когато са изнесли резултатите, беше тъмно, само една лампа. И на другия ден са ме викали и търсили, но тогава нямаше мобилни телефони и така се разминах с кинорежисурата. Може би е било за добро. Сега искам да заснема филм. Вече имам два сценария. Единият си има и име „Възхвала на любовта“ – истории, които се преплитат. Какво друго да оставя?  Замислил съм и една книга, която няма да е точно учебник. Ще е относно импровизацията, защото искам да предам моя опит в тази област. Човек остава с това, което прави в духовен план .

Сигурно познаваш много „големи“ хора – независимо дали са режисьори или доктори или твои колеги. Какви са твоите наблюдения – как се става „голям“?

Определено трябва да вярваш в доброто, защото аз наистина познавам  хора, които се занимават с различни неща и всички те са много добри хора.

Защото добротата е като вятърът за платноходката – ти можеш да имаш лодка с много хубаво платно, голямо, да си много добър моряк, но няма ли вятър – не става.

И тоя вятър, добротата, защото тя е изначална за човека, грижата , състраданието, те дават голямото очарование на живота и големите хора са големи, защото го правят и за другите.

 Може да гледате „Възгледите на един учител за народното творчество“ и „Възгледите на един учител за всеобщата просвета“ на 1 и 2 април 2015 в зала 1 на НДК. Билети – Eventim.bg

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино