Какви са реакциите на хората след спектакъла – някой виждал ли е в образа на Учителя нещо много по-различно от това, което ти се опитваш да внушиш?

Не, не са ми споделяли. Но няколко човека са ми казвали това, което и ти ми каза – че се натъжават и дори си поплакват към финала, което е хубаво, защото аз съм го търсил този ефект – за мен няма нищо срамно в сантименталния момент, в това да се разкриеш, да си признаеш, че си чувствителен и да го споделиш с хората . Това не  е някаква лигавщина или липса на мъжество. Това е нещо чисто човешко. Не всичко е хихикане и смях и „ура-тута“, както се казва по моя край – давай да става „джумбуш“, да е смешно. Казвали са ми българи, че не са гледали в Америка подобно нещо. Там това е жанр, който върви към One man show, но американците  не се задълбочават. Да, там има страхотни комедианти, но по-скоро при тях са лафове, вицове, анекдоти, измислени или истински истории, докато аз се опитвам да вляза на втори, трети, пети план.

 Кога един актьор решава, че е готов за моноспектакъл?

Буквално, може и на хората да не им се вярва, но събуждаш се един ден и усещаш, че си готов. Аз доста време исках, но нямах тази смелост, не се чувствах готов. Четях различни текстове, мислех да комбинирам от известни автори и нещо не се получи.

Не мога да кажа кой беше този ден, но имаше такъв ден, в който си казах : „Добре Камене, седни и си го напиши сам, защото иначе бягаш от истината, бягаш от себе си, искаш да направиш нещо, което в крайна сметка ще бъде някаква вариация на чужди мисли, ако вземеш чужд текст“ .

И така. Имаше такъв период, в което това се случи, и аз седнах и започнах да пиша. Пред себе си имах една такава въображаема табела  – да съм максимално честен и максимално безпощаден към темите, които правя. И така се роди един доста дълъг текст първоначално, който много интересно, при моноспектакъла, в моя случай говоря, когато текстът сам си го пишеш, сам си налагаш кое да отпадне. Това е много интересен процес, защото нямаш публика. Ти сам си си публика, и когато го четеш наум е едно, когато започнеш да го изговаряш, е съвсем друго – няма нищо общо с написаното. И в процеса на говорене аз съм усещал, кое не върви и мелодически дори, и смислово и идейно, и структурно, и го махах, махах, махах, докато накрая от 70 страници станаха 20. Разказвам го всичко това, защото, когато човек пристъпва към такова нещо, той казва на хората – ето, това съм аз, това е моята позиция, моята философия, моето разбиране за живота и за обществото, за нравите, за психологията, за хумора. И той трябва да го направи това много добре. На много добро атрактивно ниво, защото иначе се превръща в един сухар, който стои и говори неща на хората и си мисли, че е интересен, но може и да не е толкова интересен.

В този случай кой казва на финала дали се получава или не? Кой беше „последната инстанция“ преди да представиш моноспектакъла пред публика?

Нямало е кой, това е любопитното. Може би е някакъв много интересен психологически момент – единствено ти си си съдия . Затова казвам – честен, и към хората, и към себе си. Защото ако се заблуждаваш, че това, което си написал е хубаво, после пред хората ти така или иначе ще разбереш, че не е. И тогава, така или иначе, ще трябва да го махнеш, но леко вече ще си се изложил или да не кажем по-тежка дума – насрал примерно или провалил. Защото го има и този момент. За мен най-вълнуващия период от първия моноспектакъл беше една седмица преди това, когато често се чувах със Стоян Радев – режисьора, моя приятел – и постоянно го питах дали да не взема да се откажа, защото не знам, какво правя. И той ми каза – „Не се отказвай, на всяка цена го извади“.

И в деня на премиерата си спомням, такова нещо сигурно само пилоти или астронавти усещат, когато потъват нанякъде и не знаят какво ще се случи. Първите пет минути от спектакъла бяха неописуеми за мен –  аз абсолютно не знаех, какво ще стане, хората как ще реагират. Когато след тези пет минути, започнаха отдолу малко смехове, пляскания, ми падна направо воденичен камък.

И го изкарах представлението, и то стана. Затова винаги ми става леко тъжно и неприятно, когато ме обвиняват в комерсиалност. Защото „миличките хора“, които ме обвиняват в това (разбира се, „миличките“ с негативен подтекст) , те нямат представа, какво е да създадеш нещо. И реално да си абсолютно в една много приятна безтегловност относно това нещо – ще го бъде ли или няма да го бъде. Аз не мога да знам, създавайки един текст, дали той ще е комерсиален.

А има ли в крайна сметка нещо лошо в „комерсиалността“?

Отделно, че няма нищо лошо. Искам да кажа, че е много трудно да прогнозираш.

Както ми беше казал Тодор Колев : „Камене, да знаеш, публиката е едно безпощадно чудовище, в хубавия смисъл на думата“ и аз го попитах :  „Защо?“ и той ми каза : „Защото то е много гладно, жадно за това, което се случва на сцената; то го иска, затова и ходят хората на театър, но когато ти не му го дадеш, когато не го нахраниш хубаво и то да е доволно, то те изяжда“.

Това съм го запомнил, тая метафора. И е така. И те са прави хората, защото  идват там, най -малкото са си платили билет, отделили са си от времето и когато ти излезеш и те видят, че ти не си готов за тая битка, нямаш какво да им покажеш, какво да им дадеш, тогава отдолу следва голям шамар. Затова ми е нелепо като слушам такива изказвания, особено от хора, които никога не са стъпвали на сцена, никога не са дали един лев за хореография…

За критиците ли говориш?

За критици, за колеги, които не познават методологията, процеса в раждането на едно нещо.

В този ред на мисли, това ли е цената на независимостта в театъра тук? Да те обявят за прекалено комерсиален и да обърнеш гилдията срещу себе си?

Това влиза в цената. Не мисля, че гилдията е срещу мен. Напротив, много колеги идват и ме гледат. Но има и такива, които не ме харесват, което е нормално.

Но това, което аз смятам, че е цената да си независим, е рискът. Най-хубавото нещо в живота е рискът. Той те прави боеспособен, жив, свободен, той те прави настроен.

Това е като един инструмент – когато е настроен, свири добре – китара, цигулка. Всичко друго, в което няма риск, което не е подложено на борба, съмнения и доказване, всичко друго е лоша рутина, една мъгла, една омая, в която много колеги живеят; един изкуствен балон, в който живеят сладостно, приятно, в баланс и в хармония. Всичко това го казвам с ирония. В който балон те си мислят, че това е театърът, че те най-добре знаят, какво е, че правят страхотни роли, което са пълни глупости. И когато им го кажеш, това за тях е много обидно.

Искрен ли си в това отношение? Можеш ли да кажеш на някой колега, че не харесваш ролята му?

Да , мога, ако той пожелае. Аз никога не бих отишъл при колега и да му кажа : „Тази ти роля не е добра“. Никога! Аз съм възпитан човек. Но ако някой ми поиска мнението, ще му кажа истината. Нали говорим за цената – това е за мен цената. Много хора не могат изобщо да си представят какво е, когато наближи определено число от месеца и предстои да пуснат билетите за следващия месец. Тогава ти да не знаеш, ще се напълни ли твоят салон или няма да се напълни. Защото ако не се напълни, моят екип е около 20 човека, на всички тях аз плащам от джоба си, плащам наем на залата, плащам си рекламата и други неща. И ако това не ми се случи, ако хората пак не ми се доверят да дойдат да гледат, да се радват, аз просто тоя месец пропадам. И това е ежеминутна борба. Тя е такава, дори когато си почиваш. Пак мислиш – как да го направиш по-добре, как да го развиеш, как да го усъвършенстваш това, което правиш. Оставям финансовата страна, което е супер стрес – става въпрос за хиляди левове, наем, разплащания, техника и т.н. Неща, за които нормалните актьори, не искам да обиждам никого, въобще хал хабер си нямат за какво става дума. Но това е пътят на независимостта. И наградата в крайна сметка, когато вървиш по тоя път, наградите на определени спирки от тоя път си струват. Защото си казваш – ето жив съм, хората ме искат, тук няма лъжа. Ако не ставаш, хората няма да дойдат да си платят, да търсят представленията ти. Докато в другия начин на живот, когато си щатен актьор, все пак ти си в изолирана страна, защитен от държавата с една заплата. Не казвам, че това е лошо, нека да го има и това. Там си доста по на сигурно , на завет.

Другият път, този на независимостта е стръмен, планински, духа, студено е. Аз предпочитам тоя път.

Може ли един талант да остане на завет?

Може, има такива наши артисти, които цял живот са били така. Но по време на социализма, няма какво да се лъжем, нямаше възможност да излезеш по този начин. А  сега е страхотно, кой каквото и да ми говори, и да си измисля глупости и най-вече пред себе си да се оправдава, че е некадърник. Истината е такава – ако ти стиска – отиваш, наемаш една зала, преди това си написваш един текст или събираш едни хора, поставяте една пиеса, и играете. Сега това е възможно, никой нищо не може да ти каже. Ако си добър, спектакълът върви, ако не си –  не върви. По време на социализма нямаше това, как да се случи.