С представленията е различно, нали? Там може да променяш нещата в движение. Харесваш ли си всички представления?

Всичките си ги харесвам, да. Случи ми се така, че през последните години имам възможност да избирам в какво да играя.

За хората, които не са запознати с практиките в българския театър, какво значи “да избираш” и “да не избираш”?

Като човек, който не е на щат, се включвам в проекти, които харесвам или в които мога да играя, когато не съм зает с нещо друго. На щат ми се е случвало да играя неща, които не съм харесвал, но на всеки се е случвало.

Кога свършва животът на едно представление?

Когато свърши интересът към него.

Или когато на теб ти писне да го играеш за хиляден път?

Хората не ги интересува какво ти е на теб. Те са си купили билет, искат да гледат теб или някой друг, и не ги интересува, че ти си го играл вече 1000 пъти или имаш лични проблеми, или не ти е добре. Публиката не е състрадателен човек. В повечето случаи. Тя е дошла да се разтовари, да се забавлява, платила си е за това. И не трябва да я занимаваш със себе си, а да дадеш най-доброто от теб. Ето тук е разликата между занаятчийството и професионализма.

Кога знаеш, че си „хванал“ публиката?

Зависи. Публиката е различна. Понякога е немски тип – със заключена уста, през цялото време мълчи и накрая избухва. Понякога са други хората, емоционални, реагират постоянно, смеят се, аплодират, и тогава, когато усетиш, че въпреки това в залата настъпва една по-особена тишина, усещаш как държиш този момент, макар и за малко. Тогава е.

Ако сега отиваш на кастинг за някаква супер голяма американска продукция и трябва да им кажеш защо да вземат точно теб…

Абе, знаеш ли, много е странно с тези кастинги. Отивам скоро на един кастинг и в моята сцена има много екшън, стрелба… И аз съм се подготвил сериозно. Отивам там, идва моя ред, питам дали някой ще ми партнира и кастинг директорът казва: „Да, разбира се“. Оказва се, че „партнирането“ е само подаване на реплики, а аз се хвърлям, стрелям, крия се зад някаква въображаема кола… Те изглеждат малко учудени, но аз продължавам. След това ми казват: „Супер, ама дай да го направим сега само диалога.“ Правим го, ама аз пак го давам емоционално. Той отново: „Дай сега малко по-неемоционално.“ После ми се обадиха отново да го направя вече с режисьора на филма. И той искаше само диалога. Аз вече го правя супер изчистено, а той: „Дай сега малко по-емоционално“ (смее се). Та не знаеш кой какво търси и какво гледа. Различно е всеки път.

А можеш ли да произнесеш реч, с която да убедиш продуцентите в качествата си? Да кажеш защо точно теб трябва да вземат.

Абсурд! Абсурд! Това няма как да се случи! Миналата година на „Като две капки вода“ трябваше да го правим и беше адска мъка. За други хора мога да го направя, но за себе си ми е трудно. И това е лошо – трябва да можеш да кажеш няколко добри думи за себе си (смее се). И похвали трудно приемам. Както сега в това представление, в което играя – “Щастливеца”, Алеко казва: „Хайде, елате тук и се забавлявайте!” А те: „Няма да се забавляваме, ще ти се възхищаваме.“ И той отговаря: “А, не! В България дори възхитата съдържа завист.“

На колко години си?

На 36.

Много е добре да си мъж актьор на 36. За жените в тази професия от една възраст нататък става малко по-сложно.

Не смятам. Аз харесвам жените, които работят.

Не е пълно със супер роли за 40-годишни жени в театъра…

Не е, и това е гадното (смее се).

Виж колко е несправедливо – на 40 и ние, жените точно сме в разцвета на силите си…

Така е още от най-старите пиеси. Не зная защо.

И в живота май е така…

Права си. Може би пък е заради природата на жената и мъжа.

Ти спокоен ли си, че имаш време?

Понякога искам още един час (смее се). Така че зависи за какво време питаш.

Дали понякога имаш чувството, че нещо си изпуснал, че не си го направил навреме и сега вече е късно?

Не се занимавам с това. Нещата стават, защото трябва да станат. И не стават, защото не е трябвало да стават. И да риташ, и да скачаш, това е. Минал съм през такива неща и съм видял, че колкото и да натискаш, не става.

В такива случаи е хубаво да имаш някого отстрани, който да ти каже: „Споко, не е за теб това.“

Да, затова трябва да се слушат съветите на приятелите. Преодолей го, прескочи го, дай напред. Не всичко е на всяка цена. Нека има малко ирония в живота, с едно намигване леко да преминаваш, ако може. Иначе как ще отидеш на следващото ниво? Няма да си готов.