Тя не се оплаква, не обвинява, не е сърдита на съдбата, живее в мир със себе си и света. Тя е творец и е от онези хора, които животът предизвиква, а те смело казват, че и този път ще си направят лимонада. Йовка не познава "не може" и днес върви към поредната си мечта, която вижда осъществена всеки път, като затвори очите си.
Усмивката не слиза от лицето ѝ. Ще кажеш, че нищо не тревожи мисълта ѝ. Посреща ни на пътечката, която води към къщата ѝ с топла прегръдка. На двора се разхождат няколко дребни кокошчици, а дъщеря ѝ Йоана се бори с много вода и една лопата. Слънцето вече правя заявка за пролет и почти не ми се влиза вътре, но все пак любопитно пристъпвам в къщата, защото зная, че около Йовка никога не е скучно. Тя прави от нищо нещо и го прави така, че да изглежда лесно. Красотата и Йовка са неразделни, си мисля, гледайки сладоледът-брошка, който се топи на почти на рамото ѝ. Познавам я откакто ми помогна да ушия одеяло за първото си дете. Всяка седмица по три часа в продължение на няколко месеца. Няколко бременни жени в едно ателие. Посрещаше ни с чай и сладки, и сякаш потъвахме в един свят извън времето и пространството. Тогава разбрах, че Йовка има две деца – Росен и Йоана. Години по-късно (вече се „виждахме“ само в социалните мрежи), научих, че Йоана е аутист и че Йовка, под различна форма, работи все повече с деца със специални нужди. Затова не се изненадах, когато преди седмица излезе книгата ѝ „Вълнени истории“, в която работата с въ́лна изглежда достъпна дори за хора не особено сръчни като мен. Не се изненадах, че всички приходи от книгата са предназначени за изграждане на Център за деца със специални нужди. На втория етаж от къщата на Йовка и семейството ѝ. Казва, че знае как точно ще изглежда. Сигурна съм, че го е нарисувала в ума си до най-малкия детайл. И че ще бъде чудесно.
Интервюто представя Йовка Христова.
Поне още толкова. Но това няма значение. Аз много исках да предам знанието си и умението на хора, на които би им било интересно, но знаех, че нямам време да го направя лично заради дъщеричката ми Йоана. Тогава си дадох сметка, че една книга би била помощник и на терапевтите, и на родителите.
Помня, че майка ми и баба ми се пробваха да ме научат да плета. Била съм на 5-6 и бримките ми се получаваха много стегнати в началото (смее се). После майка ми имаше неблагоразумието докато е на работа да ми оставя нейни скроени, тропосани дрехи, за да ги мина на шевната ръчна машина. Спомням си, имаше една рокля на плисета и си помислих, че са сложени неправилно. Разбучих игличките, набучих ги пак и минах с най-ситния бод на машината поне 6-7 пъти, за по-сигурно. Но майка ми не се разсърди. На 14-15 започнах да си шия сама дрехите, после на сестра ми, на нейните приятели и така….
Видях в едно списание морковче от въ́лна, някаква играчка и много ми хареса. Виж тук (разтваря книгата). Това е една калинка, която вече е много пършива и е едно от нещата, които съм правила още в началото. Между другото, сложила съм я в раздела за перфекционисти, за да знаем, че не всичко ни се получава така както искаме или очакваме (смее се). Тя беше много любима на моите деца. Аз започнах да правя такива играчици още преди да диагностицират Йоана.
Препоръчва се да е поне след 2,5 – 3 години, за да може да се каже със сигурност.
Да, усещах го. Надявах се да греша, надявах се да си въобразявам, но като майка сърцето ми знаеше истината. И всъщност месец преди да я диагностицират, пратих един линк с маркерите на аутизма на татко, той ги видя и каза: „Да, тя е аутист“. Когато я диагностицираха, вече знаехме, че не грешим.
Трудно е. Това е от онези трудни неща, които обръщат целия ти живот. И ние можем много да си говорим, че е голяма благословия да имаш такова дете, но фактът е, че е адски трудно. Йоана е страхотна, но когато изпадне в криза на улицата и всички гледат едно голямо дете, което държиш за ръката на улицата, дърпаш или се опитваш да успокоиш, тогава си даваш сметка, че това е… Да кажем, не е от положителните емоции на родителството. Но… изтупваме се, изправяме се и продължаваме.
Понякога това ни четка по крилцата отзад (усмихва се). Но ти си родител и знаеш колко много ни променят децата. Двамата много ми помогнаха да порасна. И Росен, и Йоана. Аз винаги съм искала да бъда родител, да имам деца. Но да си родител е ежедневен процес и особено когато човечето е специално, всичко става по-бавно, по-времеемко.
Справяме се. Погледни реално, справяме се с толкова трудни неща в живота, дори не свързани с родителството, когато се налага.
Наскоро разглеждах снимки, които съм правила, когато работех с децата от шесто помощно училище. Те са много малко тези снимки, но се сетих, че тогава Йоана изобщо не се включваше в заниманията. Мъкнеше си някаква играчка или книжка от нейната стая и ме изчакваше да свърша. И чак наскоро започнаха да са й интересни нещата, които правим. Чак се вълнува от това да шием, да сплъстяваме, да четем. Но най-вече обича да танцува. Това е нейното „нещо“. Още като влезем в училище, а там винаги звучи музика, тя се завърта няколко пъти. После по стълбите пак… И обича да готви. И въпреки че и двете неща не са ми любими, заради нея се старая да се уча на такива умения, за да мога да й ги предам.
Да, това е училище за деца със специални потребности. Има всякакви дечица – със синдром на Даун, с епилепсия, с аутизъм, с рядки синдроми… И то е адаптирано за деца като нея. Казват че преди години е имало деца с по-леки проблеми, които сами са идвали на училище, усвоявали са по-голяма част от материала… А сега децата са в центъра на учебния процес – в тяхната стая се танцува, рисува, каквото решат те и учителката им. Случва се бавно и според тяхното темпо.
Три години ходих всяка седмица доброволно, носех материали и учителите ми помагаха, за да обхванем по-голям брой деца. В един момент спрях, защото физически не смогвах, започнах да уча пак, имах повече ангажименти и си дадох сметка, че не е коректно от моя страна да ме очакват, а аз да не мога да отида.
Да, помага им много, защото това е една страхотна емоция. Тези деца ясно осъзнават, че не могат да се справят с много неща, които за нас са ежедневие, които правим дори без да забелязваме. И когато правят нещо с ръцете си, което родителите им например не могат да направят, те се чувстват страхотно. Платната, които сме правили с тях в училище, стоят на стените в коридорите и когато ги погледнат, те знаят, че са минали през ръцете им. Емоцията, свързана с тях, е наистина много силна. Дава им усещането, че могат, че знаят. Дава им усещането, че са ценни.
Има. А и на нея са й много интересни момиченцата, защото са кокетни, суетни, върти се около тях, гледа ги. И момчетата също са й интересни, най-малкото защото има по-голям брат.
А, той е като рекламен агент на аутистичните личности (смее се). Знае и разказва интересни истории за пораснали хора с аутизъм, който са успели в живота. И това са наистина много вдъхновяващи истории, защото виждаш, че въпреки всичко има надежда. Обяснява какво им е трудно на аутистите, защо, какво не могат или с какво се правят добре. Той е много добър с нея, внимателен и грижовен.