Ти кога направи първия си wingsuit base jump?

През 2006 в Калифорния.

И какво беше усещането?

Не беше wow, защото за да направиш това, си минал все пак през разни неща, не е първото подобно нещо, което ти се случва. Запознат си с цялата ситуация. Нали знаеш, ако не можеш да плуваш, те е страх дори да влезеш в реката, но ако можеш, скачаш от моста, защото е фън. Същото е и с тези неща. Разликата е, че не става толкова бързо. Трябва да имаш 200 скока от самолет, за да започнеш да скачаш с wingsuit, после трябва да скачаш от самолет с wingsuit и чак тогава скачаш wingsuit base. И в началото бяха десетина човека, които го правеха. В Америка не се разви толкова бързо, защото в Националните паркове забраняват подобни скокове и ако те хванат, могат да те вкарат в затвора.

Не е било „wow“, по твоите критерии е безопасно, но не може да не имало моменти, в които да те е било страх…

Страшни моменти има, когато човек прави стъпки, в които е неуверен. В basejumping-a, когато скалата е леко надвесена, тогава, когато паднеш, няма как да се удариш. И ако отидеш на някакво отвесно място и нямаш перфектен екзит, скочиш с главата надолу и скалата е на един метър от теб, по някакъв начин те хваща страх. А за днешните костюми ти трябват 140-150 метра, за да излетиш. Навремето ни трябваха 300 метра, но това се разви и подобри много бързо.

На теб случвало ли ти се е това да си на един метър от скалата?

Да, случвало ми се е много пъти.

И какво си казваш? „Край“?

Случвало ми се е един път на нисък скок, когато парашутът не се отвори достатъчно бързо. Тогава си помислих: „Е, сега умрях“. Всъщност много пъти ми се е случвало да съм близо до момента на умиране, но нито съм си видял живота на лента, нито съм се молел, нито съм обещавал някакви неща… Може би, защото не мисля, че ще умра, а се опитвам да правя всичко възможно, за да не умра.

А иначе за това какво е опасно и какво не в тези спортове, мога да се доверя само на човек, който ги практикува, не на хора, които живеят в консерва. Пък и нали знаеш, хората много обичат да говорят и да разсъждават вместо теб.

Знаеш, че и „вие“ сте по-различна порода. Не е съвсем типично да се събуждаш с мисълта от коя скала да скочиш…

Така е. Това с адреналина е деликатен въпрос. Някои ни наричат adrenaline junkies, но ние не сме такива. Правили са ми изследване в Швейцария в един институт – на мен и на други екстремни спортисти. Много подробни изследвания, опитват се да разберат какво ни кара ние да го правим, а вие – не. И нали знаеш, има комбинация на електрони с аминокиселини в мозъка ни, които създават всички тези усещания, отделят химикали, които ни карат да се чувстваме по определен начин. И хора като мен имат 30% по-малко от тази киселина, отколкото повечето хора. И ние явно си го търсим отвън. Но това не се наблюдава само при екстремни атлети, а и при много художници, актьори, музиканти и престъпници. За всеки предизвикателството е различно, но при всички има поемане на някакъв риск. Така че не е като ние да ходим да преследваме адреналина просто така.

А сега вече има и Инстаграм – мога да разбера колко е cool да направиш нещо екстремно и после да го споделиш…

Днес всички хора искат другите да знаят какво правят. И аз го правех, но спрях, след като почти всичките ми приятели загинаха. Защото го правя само за себе си, не за някой друг. Не ми трябва нито популярност, нито чест, нищо. Проблемът на днешното общество е, че в момента получаваме много информация, която мозъкът ни не може да обработи (ако си представим, че той е един компютър) и това ни пречи да се концентрираме. А в екстремните спортове се изисква изключителен фокус. Да си тук и сега.

Най-трудната задача на съвременния свят.

Обществото се е отдало на easy pleasures. Отива някой на Бахамите, да речем и иска да седне в някой бар и да пие. Аз обаче отивам там, пия едно и не ме свърта. Трябва да правя и нещо друго. Но не съдя никой за нищо, защото пък тези хора са такива, които създават изкуство, които лекуват или правят нещо друго, полезно за обществото.