Знаеш, енергията която ни дава сили да летим, да се спуснем, е гравитацията. Та, да отговоря на твоя въпрос - как от катеренето преминах към останалите неща - днес, когато се катериш и стигнеш до някакво място, ти вече си набрал едни гравитационни метри, които можеш да използваш. И не е нужно да слизаш пеша надолу и да си чупиш коленете. Можеш да се спуснеш с колело, със ски, да излетиш оттам. И ние се възползваме. Но като цяло, за да правиш всички тези неща, трябва да си планинар, да познаваш планината много добре, да се чувстваш комфортно в тази среда. Чак тогава можеш да си позволиш да си играеш с другите неща, които ти предлага тя и това да е безопасно.
Аз съм седми клас, той – осми. На зимен лагер в Добринище. Качваме се на лифта към Безбог, някои от нас – да се разходят, други – да карат ски. Аз съм от тези с разходката, той – от тези със ските. Лифтът едва върви нагоре, имам време да си свалям и слагам ръкавиците, да се увивам в шала, да треперя от студ, да викам на тези пред мен, зад мен и до мен. Все пак съм на 12. Докато едната ми ръкавица не пада там, под лифта, в снега, в нищото. Махам ѝ за „сбогом“, смеем се, въпреки че ми предстои седмица на планина с една ръкавица. Защото в онези времена втори чифт няма. И когато на спускане, той просто минава под лифта, извън пистата, намира ръкавицата и ми я връща сякаш нищо, определям това като едно от най-големите геройства, на които съм свидетел. Тогава още нямам представа, че един ден той ще е професионален супер герой – ще се катери, ще скача, ще се спуска, ще лети, ще прави всички онези неща, които карат нас, хората с две ръкавици, да затаяваме дъх и да затваряме очи.
Срещам го след много години в един парк в София. Аз съм дошла с кола. Той с колело. Има зад гърба си стотици часове катерене, екстремни ски, скачане с парашут, base jump, windsiut jump и почти никакви снимки от всичко това в социалните мрежи. Ще кажеш, че не е било. Или че въпреки всичко животът се случва и извън мрежата. Заради всичко това, което кара едно момче да полети, той попада в рубриката ни Glenfiddich „Мисия Маверик“.
Интервюто представя Иво Нинов.
Последните десет години се занимавам с outdoor маркетинг, а преди това бях професионален атлет, катерех се и работех за фирми, които произвеждат катерачна екипировка и екипировка за outdoor индустрията. Иначе мога да правя всичко.
Да си професионалист в нещо означава 50% от прихода ти да идва от него. В екстремните спортове обикновено ставаш билборд или тестмашина за някоя фирма. Правиш това, което искаш и в същото време помагаш на някой да развива бизнеса си.
Като бях на 14 години, 89-та, точно първите дни на ваканцията. Висяхме в една градинка с едни приятели, точно зад хотел Славия и отнякъде се появи един юнак с дълга коса и раница и ни пита какво правим. Ние: „Нищо.“ Той ни предложи да ни заведе да се катерим. Свърза се с родителите ни и наистина ни заведе. Оказа се доста известен в тези среди и до днес – Атанас Русев се казва. Та, той беше човекът, който ни запали – заведе ни на Витоша на 1 юли 1989 година. И до днес си го спомням. Но тогава преди да започнеш наистина да се катериш, трябваше да изкараш курс в Алпийския клуб. Две години! И всъщност се оказа най-добрият курс, който съм изкарал – беше нещо, което никога не съм виждал по света и досега. Два пъти седмично ходехме на теория, а в събота и неделя се катерехме. Хората в него бяха истински планинари и ни научиха на всичко. Тогава например трябваше да покриеш определени нормативи, да изкатериш по-лесни маршрути, за да минеш на следваща степен, на по-високи върхове. Сега не е точно така – купуваш си екипировка и отиваш да се катериш. В последните десет година тази работа стана доста „хайп“ – всички ходят да се катерят, да летят, да карат колела, но тук става въпрос за хора, които го правят инцидентно – това не са катерачи, парапланеристи или колоездачи и това води до много инциденти.
От самото начало. Нали знаеш, има хора, които се пристрастяват по-лесно към някакви неща. Аз съм от тях. Катеренето още в началото ми даваше усещане за приключение, за нещо различно. Защото в нормалния живот всички играем уговорени мачове – училище, университет, работа, семейство, пенсионираш се, умираш. И сега минавам през тези периоди, но винаги има едно неизвестно. Малко като игра на шах с природата е това с екстремните спортове.
Точно когато започнах да се катеря загина един известен екстремен атлет – Jean-Marc Boivin. За мен той беше много вдъхновяващ – първият човек, излетял от Еверест с парапланер, беше карал екстремни ски в най-стръмните улеи в Алпите, беше направил basе jump от Angel Falls във Венецуела (там и загина при скок). Реално беше бащата на всичките тези неща в съвременната им форма, защото хората ги правят от край време. Знаеш, човек иска да полети откакто съществува на този свят.
Има един човек, Фред Беки се казва, почина скоро, на 92 години. Той е човекът, изкачил най-много девствени върхове в света. Преди десетина години имах шанса да изкарам известно време с него и да се катерим (тогава той е бил на 82-83 години). И си говорехме. На вечния въпрос защо хората изпитват нужда да се катерят, неговият отговор беше: „Това е най-трудният, най-бавен, най-опасен и най-скъп начин да отидеш на място, където нямаш абсолютно никаква работа.“ И той беше прав за себе си, защото в годините, в който е живял, технологията не е съществувала във вида, в който съществува сега – сега вече имаме ски, неща, с които можем да летим в планината – парапланеризмът се е развил през 60-70-те години. Знаеш, енергията която ни дава сили да летим, да се спуснем, е гравитацията. Та, да отговоря на твоя въпрос – как от катеренето преминах към останалите неща – днес, когато се катериш и стигнеш до някакво място, ти вече си набрал едни гравитационни метри, които можеш да използваш. И не е нужно да слизаш пеша надолу и да си чупиш коленете. Можеш да се спуснеш с колело, със ски, да излетиш оттам. И ние се възползваме. Но като цяло, за да правиш всички тези неща, трябва да си планинар, да познаваш планината много добре, да се чувстваш комфортно в тази среда. Чак тогава можеш да си позволиш да си играеш с другите неща, които ти предлага тя и това да е безопасно.
Човекът, който ме научи на всички неща в basе jumping-a е Пийт – той скача от 37 години, има две деца и не е спрял. Другият ми приятел, с когото пътувам по света, Ерик е първият човек, който е направил наистина сериозен basе jump от Роло Ол тук, в Европа и в момента е на 60, скача от 36 години. Мисля, че това отговаря донякъде на въпроса ти.