Пак ще те върна на „Егоист“. Защо бяхте толкова успешни?

Беше като някоя от големите рокгрупи – само тогава и само тези хора. Деца на посткомунизма, които искаха да донесат Запада в България – Емо, Жеков, Ина, Мартин, Емилиян, Карбовски. Изгубихме битката за модерност с трагичен резултат. Но го правехме с необходимата доза уважение към себе си, към публиката и към момента. При това, забавлявайки се. Имаше вдъхновение. Това много липсва днес. Всеки се опитва да следва някакъв наложен модел – това по повод дали трябва да следваме вкуса. Разбира се, има експериментатори, има чудесни млади хора, които вършат нещо. Проблемът е, че те са потопени в общия концерт на посредствеността, който гледаме всеки ден.

Иначе самата ти знаеш, че списания по света и днес не само съществуват, но и са много дебели, и просперират. В нашата малка култура вече няма място за това.

Малка култура или бедни хора?

Малка култура, забутана на долния десен ъгъл на Европа. И ще си остане такава. Имитативна. Всъщност това е проблемът. Защото има и други малки култури, които са по някакъв начин самобитни. Културата под формата на определени господстващи ценности е необходимо, но не и достатъчно условие за икономически растеж. Другите две условия са наличието на действащ пазар и политически контекст, които да позволят развитието. Плюс конфуцианското чувство за умереност. И националното разбиране, че трябва да се борим срещу колективистичната култура и ритуализма, които ни премазват. Страна на думите, а не на действията – това сме ние. Никой не смее нищо да произведе или да направи крачка встрани, защото „може и така“. Впрочем, с цялото ми уважение към Иван Хаджийски, мисля че съм открил фразата, която описва средния “народнопсихологически” българин по най-добрия начин. И тя е “Абе, аре бе, може и така“ (смее се).

Ние живеем в ада на “Може и така“.

Да. И докато смятаме, че може и така, то може и така. И няма друго.

Измъчваш ли се в личния си ад на “Защо не останах да живея на друго място“?

Аз съм бил толкова много дълго на други места, особено в Англия, така че този въпрос не ме измъчва по никакъв начин. Може би не съм достатъчно амбициозен.

Винаги съм си мислела, че амбицията е за хората с по-малко талант. Особено тези, съзерцателните хора.

Нямам културни дефицити, ако за това говорим.

Единственото, което ме прави неспокоен със себе си, е че освен въпроса “Това разбира ли ми се?“, има и “Дали ще имам принос?”

Не просто да оставиш следа, а дали ще имаш принос. И си мислех, че ще имам с „Егоист“, но сега вече не съм съвсем сигурен. Не е достатъчно да имаш вяра, важното е да я понасяш като проклятие, да виждаш в Бога враг, палач, чудовище, като в същото време продължаваш да го обичаш и проектираш чрез него всичката човечност, с която разполагаш.

Мисля, че това е ясно и не трябва да те измъчва.

Но пък ако приемем, че имам принос, сега вече няма за какво да мечтая, освен да се занимавам с детето си.

Не е малко.

Да построиш човек. Най-трудното нещо на света.

Даваш ли си ясна сметка, когато претърпиш провал?

Автор съм на един от най-големите културни провали в най-новата история на България – изгубената битка за модерност, да се повторя. Не бяхме много хора, но я водихме сърцато, като по Казандзакис. Но я загубихме. Ето, това е провал. Но пък провалът е по-добър учител от успеха. Аз много обичам българските възрожденци и революционери. Това е културата на усилието, те ни учат на това. Трябва да си станал два пъти „себе си“, образно казано, да си станал три метра висок в душата си, за да си кажеш: „Ясно е, че няма да стане, но отивам“. Като Цанко Дюстабанов, Левски, Ангел Кънчев и Ботев. Защото всичко това има мета смисъл. И той е в това, че ако не се бориш за модерност, тогава ти си нищо. Не можеш да живееш със себе си, а човек трябва да живее със себе си най-вече.

Къде се водят битките сега?

Всеки трябва да си води сам собствените битки. Аз смятам, че има една голяма политическа битка тук и тя вече е почти изгубена. България като цяло е буквално превзета от много добре организирана престъпна група, която се маскира под името на няколко парламентарни партии – съглашението ГЕРБ-БСП-ДПС-ОП. И това е битката, която трябва да се води – битката за Освобождението на България от тези партии.

Да, но революционерите са млади хора, знаеш – едва са доживявали 30. Не е ли революцията работа за младите?

Разбира се. Но аз все още съм на 32 (смее се).